Виктор Пелевин - Жълтата стрела

Зад прозореца ставаше нещо странно — такова нещо Андрей никога не бе виждал. Влакът минаваше през нощен град по ниска естакада, отделена от улиците с желязна решетка. Зад прозореца на вагона светеха безброй огньове — улични лампи, прозорци на къщи, автомобилни фарове. Но най-странното бе това, че долу имаше хора, много хора. Те стояха до решетката на естакадата; когато прозорецът, зад който седеше Андрей, минаваше покрай тях, те почваха да махат с ръце и да крещят весело. Като че ли в града имаше празник — всички, които той видя, изглеждаха крайно безгрижни.

Накрая на Андрей му стана тежко да чувствува върху себе си такова количество погледи. Той стана и излезе в коридора. От другата страна на вагона зад прозорците се простираше обичайната тъмна верига на дърветата, и Андрей усети, че му олеква. Коридорът изглеждаше някак странно — подът бе покрит с дебел слой прах, вратите на всички купета бяха разтворени, а в тях се виждаха голите железни скелети на диваните. Андрей отначало се учуди и дори се изплаши, но си спомни, че във влака освен него няма нито един човек, и се успокои. Прииска му се да препрочете писмото, и измъкна сгънатия на две плик от джоба. Текстът, естествено, си оставаше същият:

Миналото е локомотив, който тегли след себе си бъдещето.

Понякога това минало на всичкото отгоре е и чуждо.

Ти пътуваш с гърба напред и виждаш само онова, което вече е изчезнало.

А за да се слезе от влака, е нужен билет.

Ти го държиш в ръцете си, но на кого да го покажеш?

Вглеждайки се в тези равни редове, Андрей се обърна към вратата на своето купе, сложи ръка на дръжката и изведнъж забеляза в най-долния край на листа постскриптум, кратка бележка с дребен почерк, която преди не бе забелязал — сигурно защото тя се разполагаше зад сгъвката.

И в същата тази секунда той разбра, че не стои в празния коридор на влака, а лежи на дивана в купето си и сънува. Той започна да се събужда, но за неуловимия миг, който отне пробуждането, успя да прочете и запомни постскриптума, по-точно да запомни думите, които сънуваше — насън те имаха някакъв съвсем друг смисъл, който не можеше да се пренесе в реалния свят, но който той успя да разбере.

P.S. Цялата работа е там, че ние постоянно се отправяме на пътешествие, което е свършило секунда преди да успеем да тръгнем.

Андрей включи лампата над възглавницата, измъкна писмото и го прочете — там нямаше никакъв постскриптум. На мястото, където го бе видял насън, имаше само няколко едва забележими драскотини, сякаш някой е драскал по листа със засъхнала химикалка, опитвайки се да я разпише.

Нещо не бе наред. Нещо се бе случило, докато той спеше. Андрей се надигна от дивана, завъртя глава и изведнъж разбра, че наоколо цари оглушителна тишина. Колелата вече не тракаха. Той погледна през прозореца и видя неподвижно клонче с големи черни листа в квадратното петно светлина, падащо от прозореца. Влакът бе спрял.

Когато Андрей излезе в коридора, там всичко бе както обикновено — светеха лампите, миришеше на тютюн. Но подът под краката бе съвършено неподвижен, и крачейки по него, Андрей забеляза, че той леко се поклаща. Вратата на служебното купе беше отворена. Андрей надникна там и срещна поглед с кондуктора, който стоеше неподвижно до масата с чаша чай в ръка. Андрей отвори уста, готвейки се да попита какво се е случило с влака, но разбра, че кондукторът не го вижда. Андрей помисли, че оня спи или е изпаднал в някакво вцепенение, но тогава погледът му падна върху чашата в ръката на кондуктора — в нея неподвижно висеше бучка захар, над която се издигаше верига от също така неподвижни въздушни мехурчета.

Той вече знаеше какво трябва да направи нататък. Приближи се до кондуктора, внимателно пъхна ръка в страничния джоб на китела му и извади оттам ключа.

Като излезе на платформата, той се доближи до вратата, пъхна ключа в кръглата ключакла — той влезе плитко, тъй като ключалката бе натъпкана с многогодишен боклук — и го завъртя. Вратата със скърцане се отвори и на пода се посипаха натъпканите в процепите й вкаменени угарки. Андрей тъкмо помисли, че трябва да се върне в купето за вещите си, но разбра, че нито една от тях, които останаха в лежащия под дивана му куфар, няма да му потрябва вече. Той застана на края на насеченото желязно стъпало и погледна в тъмнината. Тя бе безкрайна и тиха; от нея долиташе топъл вятър, пълен с множество непознати миризми.

Андрей скочи на насипа. Веднага след като краката му се удариха в чакъла, с който бяха посипани траверсите, отзад се раздаде съскането на сгъстения въздух, а още след секунда издрънчаха разтеглящите се съчленения между вагоните. Влакът тръгна и започна бавно да набира ход. Андрей отстъпи няколко метра настрани и погледна „Жълтата стрела“.