— Не мога да разбера как сте им разрешили да свалят вратата? — попита той. — Нали никой няма право, ако не сте съгласни.
— А нас никой не ни е питал съгласни ли сме или не — каза Антон. — Дойдоха и казаха — конверсия. От купейните в запазените места. Дадоха ни нещо да подпишем, и край. Хайде стига за това. Ти виждал ли си някой от нашите?
— Гриша го виждам често — каза Андрей. — Той сега, както казват, се е издигнал, тоест има много пари. Неотдавна видях и Серьога. Много силно се е изменил. Не пие, не пуши. Приел е утризма.
— Това пък какво е?
— Има такава религия, много красива. Те вярват, че напред ни тегли локомотив от типа „У-3“ — наричат го също така „тройка“ — а всички ние пътуваме към светлото утро. Тези, които вярват в „У-3“, ще преминат над последния мост, а останалите — не.
— Сериозно? — каза Антон. — Никога преди не бях чувал. А ти не си ли го приел?
— Не, не съм — каза Андрей. — Аз я карам както преди. Ето сега чета една хубава книжка. Казва се „Пътеводител по железопътните линии на Индия“. Намерих я съвсем случайно. После, ако искаш, ще ти я дам.
— А за какво става дума там? — попита Антон, който бе вдигнал кутията над главата си и внимателно я разглеждаше.
— Трудно ми е да ти кажа. Просто някакъв човек пътува с влак из Индия и пише за това, което се случва с него. При това така и не е ясно дали наистина пътува из Индия, или просто си представя. Ще ти хареса.
— У теб ли е сега тя? — попита Антон.
— Да — каза Андрей.
— Прочети ми някое парче, а? Че ръцете ми са целите в боя.
— Какво парче? — попита Андрей.
— Все едно.
— Тогава — каза Андрей — ще започна от това място, до което съм стигнал аз. С две думи ще ти кажа какво имаше преди това — отначало той пишеше какво вижда през прозореца, а после започна да описва онези, които му пречат да стои до този прозорец. Много дълга и жлъчна класификация.
Андрей измъкна книжката от джоба си, отвори я на отбелязаната страница и почна да чете на глас:
„Накъде вървят всички те? Защо? Нима те никога не чуват тракането на колелата или не виждат голите равнини зад прозорците? На тях им е известно всичко за живота, но те вървят нататък по коридора, от тоалетната към купетата и от платформата към ресторанта, постепенно превръщайки днес в поредното вчера, и мислят, че има някакъв Бог, който за всичко това ще ги възнагради или накаже. Но щом те не полудяват, значи все пак знаят някаква тайна. Или аз зная тайна, която по-добре никой да не знае. Нещо такова, заради което никога през живота си вече няма да мога така невинно и безсмислено да вървя по леко поклащащия се коридор и дори да не си давам сметка за това, че по коридора вървя аз. Но нали не знам никаква тайна. Просто виждам живота такъв, какъвто е, трезво и точно, и никога няма да мога да приема тази гърмяща по релсите жълта катафалка за нещо друго. Индия ми харесва, и затова сега пътувам из Индия. А те са просто луди, пътници в един луд влак, и във всичко, което казват, аз чувам само тракането на колела. И от това, че те са много, а аз съм почти сам, нищо не се променя…“
Андрей чу някакво шумолене, вдигна очи и видя, че жената на Антон обува ботушките си. Антон бършеше ръце в омазан с боя парцал.
— Извинявай, старче — каза той, — ние ще ходим на театър. Прочети ми последните редове. Как свършва всичко там.
Андрей се поколеба, отвори последната страница и прочете: „Милостта е безпределна, и аз знам със сигурност, че когато влакът спре, зад жълтата му врата ще ме чака бял слон, върху който ще продължа вечното си връщане към Неименуемото“.
— Ясно — каза Антон. — Интересно, разбира се. Само че няма да я чета, благодаря ти.
— Не ти ли харесва?
— Не бих казал, че ми харесва или не ми харесва — отвърна Антон. — Просто това няма отношение лично към мен.
— Защо? А това, което рисуваш — каза Андрей и махна с глава към готовите кутии — не е ли същото, но на друг език? Спрете вагона, и така нататък? Или ти ги рисуваш не на сериозно? Неискрено?
— Какво значи „не на сериозно“, „неискрено“ — каза Антон. — Някак детски са ти понятията. Има живот и има там изкуство, творчество. Соц-арт там, концептуализъм там. Модерн там, постмодерн там. Тях отдавна вече не ги бъркам с живота. Аз имам жена, скоро и дете ще имам — ето това е сериозно, Андрюша. А да рисувам мога каквото си искам — има всякакви там културни игри и тъй нататък. Така че вагоните аз ги спирам само на бирените кутии, и то отново защото мисля за детето си, което ще пътува нататък ето в този истински вагон. Разбираш ли?
Читать дальше