Виктор Пелевин - Жълтата стрела

„…всъщност никакво щастие няма, има само усещане за щастие. Или с други думи, има само съзнание. Няма никаква Индия, никакъв влак, никакъв прозорец. Има само съзнание, а всичко останало, в това число и самите ние, съществува само дотолкова, доколкото попада в неговата сфера. Тогава защо, мисля си аз отново и отново, защо да не тръгнем право към безкрайното и неизразимо щастие, захвърляйки всичко останало? Наистина, ще се наложи да захвърлим и себе си. Но кой ще изхвърли? Кой тогава ще бъде щастлив? И кой е нещастен сега?“

На Андрей му се спеше и той лошо разбираше написаното — думите се застъпваха една върху друга и образуваха пред очите му сложни геометрични конструкции. Той затвори книгата.

— Андрюха — поде гласът на Пьотър Сергеевич, — какво се мръщиш? Обърни една чашка.

— Наистина не искам — каза Андрей, — благодаря.

— Както знаеш.

Андрей се обърна по гръб и известно време изучаваше мъждивия жълт абажур на тавана.

— Пьотър Сергеевич — каза той, — мислили ли сте някога накъде всъщност пътуваме?

— Какво — попита Пьотър Сергеевич, — неприятности ли си имаш? Недей се коси. Като помислиш, една си захвърлил, друга си намерил. Отиди в запазените места, там бързо ще се оправиш. Знаеш ли колко такива кучки са там? Цял вагон. Само да имаш пари.

— Е, все пак, накъде?

— Какво, не знаеш ли?

— Трудно ви е да го кажете?

— Не, не ми е трудно.

— Ами кажете го тогава. Накъде според вас пътуваме?

— Накъде, накъде. Какво, иска ти се още веднъж да го чуеш ли? Ясно накъде. Към разрушения мост. Защо си тъпчеш още от млад главата с тая хуйня бе, Андрюша?

Утрото беше облачно — вместо небе отгоре висеше равна сива повърхност, приличаща на тавана в коридора, само че без вентилационни отвори. Пьотър Сергеевич вече бе излязъл. На масата лежеше бележка за кондуктора и стояха две чаши с изстинал вече чай. Андрей се облече, измъкна от джоба си писмото и веднага го прибра обратно. После заключи вратата и седна на масата. Пьотър Сергеевич не можеше да търпи това, а пък вдигнатите крака на дивана му не би ги простил на никой и за нищо на света, но днес Андрей можеше да не се съобразява с него.

Той никога не пропускаше възможността да прекара в самота някой и друг час до прозореца на купето. Това съвсем не беше същото, както да стои до прозореца в коридора, където постоянно се налагаше да пропуска вървящите покрай него хора и изобщо да взаимодейства с околните по множество трудноуловими начини. Андрей не вярваше особено на автора на „Пътеводителя“, който пишеше, че човек може да се предава на безметежно съзерцание на ландшафта дори пред вратата на натъпкана с викащи хора платформа.

Днес денят не бе особено удачен — на няколко метра зад прозореца се носеше безкрайна стена от дървета. Обикновено такива насаждения закриваха пейзажа за няколко часа, а понякога и дни, и на Андрей му оставаше само да гледа ивицата трева между влака и дърветата, разглеждайки предметите, изхвърлени от преминалите някога оттук вагони на „Жълтата стрела“.

Отначало всичко долу се сливаше в еднородна сивозелена смесица, но след няколко минути очите му свикнаха и им беше достатъчна кратка част от секундата, за да идентифицират изкуствените примеси в пейзажа. Възможно бе работата да не е в тренираността на погледа, а във въображението, и той да успява не толкова да разгледа носещата се покрай прозореца картина, колкото да домисли и досъздаде това, което трябваше да се намира там, използвайки и най-дребните намеци, които му даваше околният свят. Но за повечето обекти, лежащи по склоновете на насипа, беше трудно да се сбърка.

Най-много бяха, разбира се, празните бутилки. Зиме те се открояваха на снега като ярки зелени петна, а сега можеха да бъдат отличени от тревата само по блясъка. По-леките бирени кутии се отнасяха от въздушния поток и обикновено не отлитаха така далеч от вагоните. По-нарядко попадаха доста странни предмети — например на едно място от неголямо блато стърчеше наскоро забила се в калта картина с огромна златна рамка (на Андрей му се стори, че това е стандартна репродукция на „Бъдещи железничари“ от Дейнека.) На друго място, примерно на километър след картината, се мярна разбил се при падането никелиран самовар. А недалеч от него лежеше великолепен черен куфар, върху който седеше голяма тлъста врана. Навсякъде се белееха ярките петна на използваните презервативи — впрочем, понякога презервативът можеше да се сбърка с неголяма кост от типа на ключицата, а костите, търкалящи се в тревата, бяха почти толкова, колкото и бутилките. Особено много бяха черепите — навярно защото се оказваха прекалено тежки за дребните гризачи, а по-едрите животни се бояха да идват близо до гърмящата жълта стена. Някои черепи, съвсем стари, бяха полирани до бяло от дъждовете и вятъра, а на по-новите още бяха останали коси и парчета плът. Особено разсмя Андрей един череп с блестящи очила, в които, както му се стори, дори се бяха запазили стъклата.