Виктор Пелевин - Жълтата стрела

Той леко тропна на пода и махна с ръка към стената.

— Антон — каза Андрей, — ти нищо ли не чуваш сега?

Антон замря и се ослуша.

— Не — каза той, — нищо. А какво трябва да чувам?

— Нищо. Сторило ми се е.

— Време е да тръгваме — каза Олга и дръпна висящото на мястото на вратата одеяло, — ще закъснеем.

— А какво ще гледате? — попита Андрей.

— „Броневлак 116-511“ — отвърна Олга. — Не се бой, това е авангарден прочит.

— Чий прочит? — попита Андрей.

— „Театър на горната полица“ — каза Олга. — При тях всичко е колективно и анонимно, така че никой не знае чий точно прочит е. Под секрет ще ти кажа, че декорациите там ги е рисувал Антон. Искаш ли с нас? Там е лесно да влезеш.

— Не — каза Андрей, — ще се отбия при Хан. Отдавна не съм бил при него.

— Как живее той, между другото? — попита Антон. — Намери ли себе си?

— Да — каза Андрей, — и много други неща. Е, довиждане.

— Довиждане. Предай на всички там много поздрави.

На вратата на купето на Хан висеше незнайно откъде взел се календар с котета, който закриваше познатата драскотина. Няколко секунди Андрей не можеше да разбере каква е работата, после се огледа настрани, убеди се, че не е сбъркал вратата и почука. Никой не му отговори.

Андрей отвори вратата. В купето цареше неправдоподобен безпорядък — такъв, какъвто се получава само при погребения, раждания и преселвания. На дивана на Хан седеше възрастна дебела жена със следи от минала грозота на отеклото лице — възрастта вече я бе евакуирала благополучно от зоната на действие на естетическите характеристики. На пода пред нея стояха няколко куфара и покрита с кърпа кошница, излъчваща силна миризма на колбаси. От горното легло стърчеше мъничко детско краче, обуто с бял чорап, което леко се клатеше в такт с вагона.

— Здравейте — каза Андрей.

— Добър ден — отвърна жената, вдигайки нищо не изразяващите си очи.

— Къде е Хан?

— Тук няма такъв.

— Той да не се е преместил?

— Не знам — каза тя, — може да се е преместил, а може и да е умрял. Ние не знаем. Ние сме от чакащите. Настаниха ни на освободеното място. Попитайте кондуктора, той знае.

— А вещите? — попита Андрей. — Вещи бяха ли останали?

— Никакви вещи нямаше тук — оживи се жената, — какво си измисляте? Какви вещи?

— Ама не — каза Андрей, — не си мислете, че имам претенции. Просто питам.

— Диванът беше празен — каза жената, — леглото също. Аз чужди неща през живота си не съм взимала.

— Ясно — каза Андрей, обърна се и бутна вратата.

— А вие не сте ли Андрей? — попита изведнъж жената.

— Андрей съм. Защо?

— Тук имаше някакво писмо. Надписано е — за Андрей, а кой Андрей, не е ясно. И от кого, също не е ясно. Може би е за вас?

— За мен е — каза Андрей, — дайте го.

— Някъде тук беше — замърмори жената, ровейки сред натрупаното на масата бельо. — С това бог знае кога ще се оправя. Страшен стана животът. В коридора е блъсканица, а сили нямам. Аха, намерих го. Ето го. А сигурен ли сте, че е за вас? Носите ли билет със себе си?

— Аз съм безбилетник — разпасано се пошегува Андрей.

Жената изхъмка и подаде плика на Андрей.

— Ще лъжеш момичетата — каза тя с известна игривост. — Това е. Никакви други вещи няма.

— Благодаря — каза Андрей и прибра писмото в джоба си. — Много ви благодаря.

— Довиждане — каза жената.

Като излезе от купето, Андрей едва не се сблъска с вървящия из вагона кондуктор, но не тръгна да го разпитва за нищо.

Пьотър Сергеевич беше пиян и весел. На масата пред него стоеше не обичайната бутилка „железопътна“, а квадратно шише със скъп коняк „Лазо“ с пламтяща локомотивна пещ на етикета. До него бяха разгънати някакви чертежи и хелиографски копия — Андрей забеляза на един от тях силно увеличена дръжка от брава. Имаше и няколко официално изглеждащи хартии с печати — съдейки по маслените петна, в тях е бил загънат сервилатът, с който Пьотър Сергеевич бе успял хищно да замези; изглеждаше, сякаш разхвърляните по масата парчета ги е кълвал орел.

— Как си?

— Нормално — каза Андрей, — а вие?

Пьотър Сергеевич вдигна косматия си палец.

— Утре цял ден няма да съм тук — каза той, — от сутринта. И през нощта също няма да се прибирам. Ще вземеш ли бельо и за мен?

— Добре — каза Андрей. — Само предупредете кондуктора. Вече трийсети ли сме?

— Да — каза Пьотър Сергеевич, — трийсети. Как лети времето. Така и не успяхме да си поживеем. Да ти налея ли?

Андрей завъртя глава. Като свали обувките си, той легна на мястото си, обърна се с лице към стената и измъкна от джоба си „Пътеводителя по железопътните линии на Индия“, в който бе вмъкнато писмото, поколеба се за секунда и скри писмото обратно в джоба. „Ще го прочета утре“, помисли той и разтвори книгата.