Виктор Пелевин - Жълтата стрела

По храстите и дърветата имаше множество следи от неотдавнашни погребения — разноцветни кърпи, одеяла и чаршафи. Те се развяваха от вятъра като флагове, приветстващи новия живот, носещ се напред покрай тях — като че ли така, спомни си Андрей, беше казал някакъв поет, който после се хвърли с главата надолу от прозореца на вагон-ресторанта. Възглавниците също бяха много — и съвсем нови, и вече изгнили под честите през това лято дъждове. Стопаните им обикновено лежаха недалеч от тях в най-различни пози и стадии на разложение: наистина много от тях и върху насипа запазваха строгия си вид — краката полусгънати, едната ръка свита под главата, а другата опъната по тялото. Това се обясняваше просто — понякога кондукторите по молба на роднините завързваха крайниците на починалите с канап, за да изглеждат след смъртта си прилично; това също така имаше някакво отношение към религията.

Андрей забеляза, че в тревата до насипа почнаха все по-често да попадат изсъхнали бели цветя, които той първо сметна за презервативи. Той помисли, че те просто си растат там, но видя, че много от тях са загънати в целофан и лежат със стъблата нагоре. После започнаха да се появяват букети, а после — венци, всичките от увехнали бели рози. Андрей разбра каква е работата — преди две седмици по телевизора показваха погребението на американската попзвезда Изида Шопенхауер (всъщност, спомни си Андрей, тя се казваше Ася Акопян). Във вестниците писаха, че по време на церемонията от прозорците изхвърлили два тона отбрани бели рози, които покойната обожавала повече от всичко на света — очевидно това бяха те. Андрей се притисна към стъклото. Минаха две или три минути — през цялото това време белите петна на тревата се сгъстяваха — и той видя лежащата в тревата мраморна плоча със стоманени сфинксове по краищата, за която със златни вериги бе закрепена бедната Изида, вече порядъчно подута от жегата. По краищата на плочата имаше реклами — „Rolex“, „Pepsi-cola“ и още някаква по-дребна — като че ли знак на фирма, произвеждаща зеленчукови шницели с чисто американски вкус. До плочата се суетяха две дребни кучета; едното от тях обърна муцуна към влака и беззвучно залая. Второто въртеше опашка; от устата му висеше нещо дълго и синкаво-червено.

„Световната култура — помисли Андрей — идва до нас с голямо закъснение“.

Стената от дървета зад прозореца се прекъсна чак вечерта, когато вече бе почнало да се стъмва. Отначало те просто станаха по-редки, между тях се появиха пролуки, а после изведнъж се ширна поле с пресичащ го път. До пътя стояха няколко тухлени къщи с черни квадрати на прозорците — капаците им бяха широко разтворени. В далечината премина удивително красива бяла църква с полегат кръст, напомняща издигната към небето ръка — виждаше се само върхът й, а долната част бе скрита в гората.

После се появи дълъг пуст перон — на едно място на него Андрей успя да забележи стара челюст, самотно лежаща на голата бетонна плоскост. До челюстта стърчеше прът с празен стоманен правоъгълник, в който някога е стояла табела с названието на гарата. Мярнаха се няколко плочи от бетонна ограда, зад която бяха струпани някакви решетести конструкции от ръждиво желязо, и всичко се скри зад отново появилата се стена от плътно растящи дървета — онези, които вярваха в снежните хора, считаха, че тези дървета са засадени от тях, за да не проникват погледите и мислите на пътниците прекалено дълбоко в техния свят.

На вратата се почука, и Андрей скочи от масата.

— Кой е? — попита той.

— Авел — проговори басът зад вратата. — Вътре ли си? Излизай, там дават бельото.

Когато Андрей се реши накрая да разпечата писмото, вече беше тъмно, а зад стъклото се носеше все същата стена от дървета. Той отмести поглед от прозореца, измъкна от джоба си плика и разкъса края му. Вътре лежеше акуратно откъснато карирано листче, на което се чернееха равни мастилени редове:

„В миналото хората често са спорили съществува ли локомотив, който ни тегли след себе си към светлото бъдеще. Случвало се е те да делят миналото на свое и чуждо. Но всичко остана зад гърба ни: животът върви напред, и те, както виждаш, изчезнаха. А във височина? Сляпото здание зад прозореца се губи във вълните на годините. Нужен е ключ, а той е в ръцете ти — как ще го намериш и на кого ще го връчиш? Пътуваме под тракането на колелата, а излизаме пост скриптум на вратата“.

Подпис нямаше. Андрей препрочете писмото, повъртя го между пръстите си, сгъна го и го пъхна обратно в плика. После легна на дивана си, угаси лампата над възглавницата и се обърна към стената.