Виктор Пелевин - Жълтата стрела

В коридора радиото не работеше. На Андрей му провървя доста бързо — след две платформи на изток той се озова в съвършено празен вагон. Съдейки по миризмата, там тровеха хлебарките, и пътниците се криеха от миризмата на дихлофос зад плътно затворените врати. След като бързо премина по прашната пътека, Андрей замря до вратата на служебното купе, където един кондуктор, наведен над огромния метален умивалник, миеше празни бирени кутии (в съседния вагон ги боядисваха в национален дух и ги продаваха на Запад). Андрей изчака момента, когато кондукторът се обърна назад, шмугна се покрай вратата и влезе в тоалетната. Там той се заключи, пъхна клина между вратата и дръжката на бравата и го удари няколко пъти с длан — сега кондукторът не можеше да отвори вратата от другата страна дори със своя ключ.

Прозорецът се отвори веднага. Андрей погледна през образувалия се отвор — всички съседни прозорци бяха затворени. Той надяна ръкавиците, шапката и очилата, обърна се с гръб към прозореца и се хвана с вдигнати назад ръце за горния край на рамата. После опря крак в дуралуминиевата дръжка на стената, огъна се и започна бавно и внимателно да се измъква навън.

Той вече отдавна можеше да повтори всичките необходими движения със затворени очи, но независимо от това, всеки път за няколко секунди дъхът му спираше. В окултните книги, които продаваха до ресторанта, тази процедура бе описана много заплетено и тайнствено, с множество недомлъвки — за нея явно пишеха хора, нямащи понятие за какво всъщност разказват. Най-простият евфемизъм за това беше изразът „ритуална смърт“. В известен смисъл така си и беше — същото ставаше и с умрелия, когото изтикват през прозореца, за да го хвърлят върху насипа. Но разбира се, това беше единственото сходство, макар че процедурата наистина бе доста рискована. А що се касае до тъмния подсъзнателен страх, то от него спасяваше само трезвата мисъл и чувството за хумор — Андрей си напомняше, че той просто се катери към покрива на вагона.

Над прозореца минаваше огънат олук за стичане на водата. Андрей се хвана за края му и се издърпа нагоре — сега той седеше на ръба на прозореца, провесил крака навътре. Далеч напред в посоката на движение се показа зелена ивица храсти и той се закатери по-бързо, за да не го издраскат клоните. След няколко секунди той вече беше горе, на ребристия и непривично широк покрив на вагона, покрит с олющена жълта боя и осеян с ръждивите гъби на вентилационните тръби. Той стана на крака и се огледа.

Далеч на запад на покрива стояха хора, но оттук не бе възможно да се разпознае някой от тях. Андрей прескочи няколко вагонни съчленения, намери вдлъбнатината, по която познаваше мястото, където беше купето на Хан, и потропа по него с крак.

Хан се появи след пет минути — беше облечен с брезентово яке с качулка и носеше същите очила, както и Андрей. Те мълчаливо поеха на запад, прескачайки със засилка празнините над гумените съединения между вагоните.

Скоро остана назад хлъзгавият покрив на ресторанта, граничният вагон, и тези, които стояха отпред, приветствено замахаха с ръце. Андрей позна няколко души и им помаха в отговор. В обичайния смисъл на думата той не познаваше никой от тях — цялото общуване с хората, които двамата с Хан срещаха горе, се свеждаше до обмен на приветствени жестове. Те минаха покрай неподвижния старец с мръсна ватенка и стара военна ушанка — както обикновено, той седеше по турски в центъра на покрива и пушеше дълга лула с малък метален чибук (не бе ясно как той се изхитряше да я запали на такъв вятър). Нататък седеше компания в дълги тъмносиви раса — лицата на тези хора бяха скрити от капюшоните, така че не можеше да се каже нищо нито за пола, нито за възрастта им. Разположени в кръг, те изучаваха неразбираемата геометрична фигура, начертана с въглен на покрива на вагона. Фигурата беше същата, както и преди — кръг с някакви симетрични линии, приличащи на разкъсана звезда. Андрей си спомни, че и миналото, и дори по-миналото лято те бяха заети със същото — беше напълно неясно с каква цел толкова дълго гледат тази проста рисунка.

Изобщо Андрей се съмняваше, че хората, които среща на покрива, се качват горе с някаква определена цел. Самият той никога не бе имал такава цел и нищо не очакваше от тези разходки. Наистина, двамата с Хан се запознаха именно тук. Тогава те не си казаха нито дума — тук никой с никого не говореше — но след ден или два, когато се сблъскаха в коридора, се познаха. По-късно Хан каза, че качването на покрива е не само безполезно, но по-скоро дори вредно, тъй като там човек само се отдалечава от възможността наистина да напусне влака — но все пак те продължаваха да се качват горе, просто за да избягат поне за известно време от омръзналото им пространство на всеобщия живот и смърт. Не се виждаше нито началото, нито краят на влака — линията на вагоните, извивайки се няколко пъти в полето на зрение, и на двете страни стигаше до хоризонта, но въпреки това някъде съществуваше локомотив, и за това, освен множеството вътрешновагонно- метафизични обосновки, имаше и две преки доказателства — дебелият меден проводник на половин метър от главите им и донасящото се понякога незнайно откъде тихо протяжно изсвирване.