Виктор Пелевин - Жълтата стрела

— Ей! — Андрей вдигна очи. Пред него стоеше Гриша. — Какво? Видя ли някой?

— Не — отвърна Андрей. — Постой още половин час за всеки случай.

— Не — каза Гриша, — ще тръгвам. Съседът ти се оказа полезен човек. Утре съм си определил среща с него. Довиждане.

— Довиждане.

Гриша изчезна зад вратата на платформата. Андрей затвори брошурата, пъхна я в джоба си и се прибра в купето.

След пет минути, когато вече светлината беше изключена и той с всички сили се стараеше да заспи преди момента, когато Пьотър Сергеевич ще започне да хърка, онзи изведнъж се прокашля и каза:

— Слушай, Андрей. Защо този Григорий те нарича мистик? Шегува ли се?

— Да — каза Андрей. — Разбира се, че се шегува. По-големи мистици от него тук няма.

Както винаги, радиото събуди Андрей — някакъв безкраен баритон четеше стихове:

Пьотър Сергеевич още хъркаше. Андрей погледна през прозореца. Небето беше ниско и сиво и наистина се мътеше от дъжда, чиито дребни капки се разбиваха в стъклото.

На вратата почукаха.

— Да.

Влезе кондукторът с чай. Като постави чашите на масата, той прибра стотачката и затвори след себе си вратата, която щракна с никелираната си брава.

От това щракане се събуди Пьотър Сергеевич. Странно, но вместо по навик да се обърне към стената и да заспи още за два часа, той, сякаш на пружина, се надигна на лакът и изгледа Андрей с напълно безумен поглед.

— Днес отново хъркахте — каза Андрей.

— Да? А ти свиркаше ли?

— Свирках — отвърна Андрей.

— А колко е часът? — попита Пьотър Сергеевич.

— Девет и половина.

Пьотър Сергеевич изруга, скочи на крака и почна бързо да сресва косата си — оказа се, че той е спал с костюм и дори с вратовръзка на шията.

— Закъде бързате така? — попита Андрей.

— Работа имам — каза Пьотър Сергеевич, стисна под мишница протритата кожена папка, с която Андрей не го бе виждал вече три години, и изскочи в коридора. Андрей се обърна и затвори очи. Стиховете по радиото свършиха и започнаха обяви. Андрей завъртя копчето за звука срещу часовниковата стрелка до упор, но въпреки това гласовете се чуваха ясно.

„Всеки, всеки вярва в доброто — пропя детски хор, — трака ли, трака синият вагон. — Фирма «Син вагон» — каза развълнуван контраалт. — Нашият влак е наистина бърз“.

Това беше рекламата на Гриша. Във високоговорителя нещо изпищя, и жизнерадостен мъжки глас издекламира: „Цигари марка «Бой». Оправят те за нула брой“. После настъпи дълга пауза, и накрая обявиха „Утринна кинозала“.

— Днес ще поговорим за филма на японския кинорежисьор Акира Куросава „Додескаден“ — гнусливо заговори водещият, — заснет през 1970 година по новелата на писателя Акутагава Рюноске „Тракането на невидимите колела“. Всъщност самото название на филма е японска имитация на звука на тракащи по релсите колела. И така, затворете очи и си представете ранно утро в следвоенен японски вагон от купеен тип. Отварят се врати, в коридора излизат бързащи по работа хора. През опушените от неотдавнашните боеве стъкла вече свети знаменитото японско слънце. И изведнъж в тълпата се появява първият от героите, когото във вагона наричат „трамвайният луд“. Работата е в това, че този млад човек си въобразява, че е водач на невидим малък влак — на японски „трамвай“ — който пътува напред-назад по реалния вагон. Съгласете се, концепцията не е проста и изисква осмисляне…

Андрей стана и започна бързо да се облича. Като навлече якето си, той плътно закопча всичките му копчета, взе от горния рафт тъмни очила и шапка с козирка, после пъхна в джоба ръкавиците и малкия дървен клин, който измъкна изпод дивана. Докато се обличаше, радиото почти не се чуваше, но когато той за секунда замря до вратата, мислейки всичко ли е взел, отново се чу прокрадващият се гнуслив глас:

— Трябва да кажа, че героите на филма се занимават с неща, които с пълно право могат да се нарекат важни и сериозни — дребна търговия, бавно умиране от глад, кражби, раждане на деца и тъй нататък. И ето, ако направим паралел между живота на тези хора и действията на „трамвайния луд“, който бяга напред-назад по коридора и крещи: „додеска-ден! додеска-ден!“, имитирайки тракането на съществуващите само в неговото съзнание колела на отделния мъничък влак, Куросава сякаш се стреми да покаже, че всеки от социално адекватните герои също на практика пътува през реалния вагон в свой собствен малък илюзорен „трамвай“. Само че Куросава не набелязва никакви пътища за изход от показания от него безприютен свят. Какво пък, да се плашат хората е лесно, а…