Виктор Пелевин - Жълтата стрела

Андрей видя в стъклото прозрачното си отражение и опита да си представи как то изчезва, а на неговото място се появява друго, и така без край.

„Аз искам да сляза от този влак жив. Знам, че това е невъзможно, но го искам, тъй като да искам нещо друго е просто лудост. И знам, че тази фраза — «аз искам да сляза от този влак жив» — има смисъл, макар думите, от които тя се състои, да нямат смисъл. Дори не знам кой съм самият аз. Кой тогава ще се измъква оттук? И къде? Къде мога да се измъкна, ако дори не знам къде се намирам — там, където съм започнал да мисля това, или там, където съм свършил? А ако си кажа, че се намирам ето тук, то къде ще бъде това тук?“

Той отново погледна през прозореца. Вече почти се беше стъмнило. По краищата на пътя понякога изникваха бели километрични стълбчета, отчетливо различими в сумрака и приличащи на малки каменни часови.

Андрей разгъна новия „Път“ на средната страница, където беше рубриката „Релси и траверси“, в която обикновено печатаха най-интересните статии. През цялата горна част на листа минаваше тлъст надпис:

Като се намести по-удобно, той сгъна вестника на две и потъна в четене:

„Тракането на колелата, съпровождащо всеки от нас от момента на раждането до смъртта — това, разбира се, е най-привичният за нас звук. Учените са пресметнали, че в езиците на различните народи има примерно двадесет хиляди негови имитации, от които около осемнадесет хиляди се отнасят към мъртвите езици; повечето от тези забравени звукосъчетания дори е невъзможно да бъдат възпроизведени по съхранилите се оскъдни, а често и неразшифровани записи. Това са, както би казал Пол Саймън, songs, that voices never share. Но и сега съществуващите подражания, каквито има във всеки език, разбира се, са достатъчно разнообразни и интересни — някои антрополози дори ги разглеждат на нивото на метаезика, като един вид културни пароли, по които хората разпознават съседите си по вагон. Най-дълъг се оказа изразът, използван от пигмеите от платото Канабис в Централна Африка — то звучи така:

«У-ку-ле-ле-у-ку-ла-ла-о-бе-о-бе-о-ба-о-ба».

Най-краткото звукоподражание се явява взривното «п», което използват жителите на горното течение на Амазонка. А ето как тракат колелата в различните страни на света:

В Америка — «джинджъръл-джинджъръл». В страните от Прибалтика — «падуба-дам». В Полша — «пан-пан». В Бенгалия — «чуг-чунг». В Тибет — «дзог-чен». Във Франция — «клико-клико». В тюркоезичните републики от Средна Азия — «бир-сум», «бир-сом» и «бир-манат».

В Иран — «авдал-халаж». В Ирак — «джалал-иди». В Монголия — «улан-далай». (Интересно е, че във Вътрешна Монголия колелата тракат съвсем иначе — «ун-гер-хан-хан».)

В Афганистан — «накшбанди-накшбанди». В Персия — «карнак-зебуб». В Украйна — «трiх-тарарух». В Германия — «врил-шрапп». В Япония — «додеска-дзен». У австралийските аборигени — «тулуп». У планинските народи от Кавказ и, което е характерно, у баските — «дарлан-бичесин».

В Северна Корея — «улду-чу-чхе». В Южна Корея — «дулду-кванум». В Мексико (особено у индианците Уичотъл) — «тонал-нагвал». В Якутия — «тъдън-тъгъдън». В Северен Китай — «цао-цао-тантиен». В Южен Китай — «де-и-чан-чан». В Индия — «бхай-гхош». В Грузия — «коба-цап». В Израел — «таки-бац-бубер-бум». В Англия — «клик-о-клик» (в Шотландия — «глюк-о-клок».) В Ирландия — «блабла-бла». В Аржентина…“

Андрей отмести поглед към самия край на страницата, където дългите колонки от изброявания завършваха с кратък заключителен абзац:

„Но разбира се, най-красиво, задушевно и нежно колелата тракат в Русия — «там-там». Така и ни се струва, че тракането им сочи към някаква светла озарена далечина — там е тя, там, ненагледната…“

На вратата почукаха, и Андрей рефлекторно се хвана за бравата, като едва не падна от тоалетната чиния.

— Свършваш ли там? — попита глас от коридора.

— Сега — каза Андрей и смачка вестника в неравна топка. „Там-там — тракаха колелата под мокрия наплют под, — там-там, там-там, там-там, тамтам, там-там, там-там, там-там…“

В съседния вагон имаше задръстване — там погребваха някого. Пропускаха хора, но тълпата се движеше много бавно, дълго застивайки на място.

— Бадасов умря — каза нечий глас наблизо. Пред Андрей стоеше неспокойно момиченце с огромни мръсни панделки в косите. Удряйки с юмруче по стъклото, то гледаше през прозореца, обръщайки се понякога към стоящата до него майка, облечена в турски анцуг.