Виктор Пелевин - Жълтата стрела

— Валута-рубли-валута-валута-валута — каза Гриша. Иван за секунда присви клепачи, сякаш гледаше нещо далечно и ослепително.

— Аха — каза той, измъкна от джоба си малък калкулатор и потъна в изчисления.

— Това какво е? — тихо попита Андрей. — Каква схема?

— Каква, каква. Плащаш на старшия кондуктор, а той бракува чаените лъжички. Той е човек сериозен — взема само валута. Условието е да изпочупим лъжиците, понеже цели няма да ги пуснат през граничния вагон. И изобщо с него може да имаме проблеми. Значи, трябват хора за чупене. Те вземат в рубли, примерно десет процента от онова, което ще вземе старшият кондуктор. Тази част се нарича валута-рубли. И още три пъти трябва да се плаща във валута — в щабния вагон, в граничния и за рекет.

— А той как пресмята? — прошепна Андрей, кимвайки към Иван. — Откъде знае на кого колко трябва да се плати?

— Че нали обявяват курса всеки ден — каза Гриша. — Изобщо ти къде живееш, а? Имам чувството, че отдавна си изпаднал някъде от реалния свят. Все се мъкнеш с този Хан — между другото, това прякор ли му е или име?

— Име — каза Андрей. — А прякорът му, ако се интересуваш, е Стоп-кран.

— Това пък откъде е?

— Има едно такова нещо на котела — каза Андрей, — през него излиза парата. Той преди работеше на котела, топлеше водата.

— Господи — каза Гриша, — на котела. Ти още малко и с някой келнер ще се сприятелиш.

Иван вдигна глава.

— Нормално — каза той. — Ще се заемем. А как е с ламарината?

— По-трудно — отговори Гриша. — Принципно схемата е същата, само че всички подстаканници се отчитат по номера. За всеки трябва отделен акт за бракуване. Значи трябва да платим на заместника на бригадира, а с него нямам пряка връзка. Говорих с един негов секретар, но той е много внимателен. Като чу за подстаканниците, веднага прекрати разговора.

— Разучил ли си го?

— Засега не. Като че ли е ботаник.

— Е, добре — каза Иван. — С лъжиците започвай направо от утре, а за ламарината ще решим после.

Той стана, вежливо се сбогува и тръгна към изхода. Гриша го изпрати с поглед и се обърна към Андрей.

— Неотдавна му бях на гости — каза той. — Представяш ли си, във вагона има само три купета, и във всяко — отделна баня. Разбира се, жизненият стандарт…

— А какво е това — попита Андрей — жизнен стандарт?

— Стига, Андрей — намръщи се леко Гриша. — Най не обичам, когато се правиш на глупак. Давай по-добре да се напием.

— Давай. Слушай, кажи ми, само че честно — не те ли е страх да се занимаваш с подстаканниците?

Гриша отвори уста, за да отговори, но изведнъж се замисли и дори пртвори очи. Лицето му за няколко секунди стана неподвижно и мъртво — само къдравата му коса се вееше в струята на влитащия от отворения прозорец вятър.

— Не, не ме е страх — каза той накрая. — А разните гробищарски мисли, Андрюша, ги гоня от себе си незабавно.

— Хан — каза Андрей, — обясни ми все пак. Как си могъл да узнаеш нещо от хора, които никога не си виждал?

— За да узнаеш нещо от някой човек, не трябва непременно да си го виждал. Може да получиш от него писмо.

— Ти получавал ли си такова писмо?

Хан кимна.

— Можеш ли да ми го покажеш?

— Мога — каза Хан. — Но ще трябва да вървим дълго.

С всеки вагон на изток коридорите ставаха все по-запуснати, а завесите, отделящи натъпканите с хора отсеци от коридора — все по-мръсни и по-мръсни. Тези места не бяха безопасни дори сутрин. Понякога се налагаше да прекрачват през пияници или да правят път на онези от тях, които още не бяха успели да паднат и да заспят. После започнаха общите вагони — колкото и да е странно, въздухът в тях бе по-чист, а пътниците, попадащи насреща им — някак по-спретнати. Мъжете тук ходеха по анцузи, а жените — с избелели рокли без ръкави; седалките бяха отделени една от друга със самоделни паравани, а върху вестниците, постлани направо на пода, лежаха карти, черупки от яйца и нарязана сланина. В един от вагоните едновременно на три места пееха и свиреха на китара — и като че ли една и съща песен, „Влак в пламъци“ на Гребенщиков, но различни части: едната компания започваше, втората вече свършваше, а третата пияно предъвкваше припева, само че някак неправилно — пееха „този влак е в пламъци, и няма къде да живеем“ вместо „и няма къде да се бяга“.

— Между другото, по въпроса за писмата — каза Хан, гмуркайки се под поредния простор с бельо. — Самият ти си получавал такива много пъти. Може дори да се каже, че ги получаваш всеки ден. И всички останали също.