Виктор Пелевин - Жълтата стрела

— Мамо — попита изведнъж то, — а какво има там?

— Къде там? — попита майката.

— Там — каза момиченцето и посочи с юмруче зад прозореца.

— Там е там — с ясна усмивка каза майката.

— А кой живее там?

— Там има животни — каза майката.

— А още кой е там?

— Там има още богове и духове — каза мама, — но тях никой не ги е виждал.

— А хора там не живеят ли? — попита момиченцето.

— Не — отвърна майката, — там не живеят хора. Там хората пътуват във влака.

— А къде е по-хубаво — попита момиченцето, — във влака или там?

— Не знам — каза майката, — не съм била там.

— Искам там — каза момиченцето и почука с пръст по стъклото на прозореца.

— Почакай — горчиво въздъхна майката, — накрая все там ще попаднеш.

Накрая пияните кондуктори се справиха с подстаканника, трупът шляпна на земята, подскочи и се затъркаля надолу по склона. След него полетяха възглавница, кърпа, два червени венеца и мраморно преспапие — съдейки по всичко, покойникът беше виден човек.

— Искам та-а-ам — пропя момиченцето по някакъв несъществуващ мотив, — там-там, при боговете и духовете, там-там, живеят на свобода…

Майката го дръпна за ръката, долепи пръст до устните си и като му направи страшна физиономия, кимна към тълпата скърбящи. Забелязвайки, че Андрей гледа момиченцето, тя вдигна очи към него и леко изви вежди, сякаш го канеше на върха на годините, проживяни от някой абстрактен Вахтанг Кикабидзе, за да се усмихне снизходително оттам на трогателната детска наивност.

— Какво ме гледате така — каза на жената Андрей, — може би и аз искам там.

— Къде — попита жената, — при снежния човек, така ли?

Андрей си спомни веригата от следи на снега зад прозореца, която преди година бе видял от прозореца на ресторанта — това явно бяха стъпки от обувки, те се нижеха на няколко десетки метра по продължение на пътя, а после съвсем неочаквано се прекъсваха, сякаш този, който ги е оставил, се бе разтворил във въздуха.

Над масата светеше лампа и Пьотър Сергеевич пиеше вечерния си чай. Той поднасяше към устните си акуратно увитата в кърпа чаша, духаше в нея и звучно сърбаше с устни. Чая си той винаги пиеше с леко отвращение, сякаш се целуваше с жена, която отдавна вече не обича, но не иска да я обиди с невниманието си.

— Да ги съдят трябва — изведнъж каза той. — Трябва да ги осъдят тези мръсници, това ще ти кажа.

— Кои? — попита Андрей. Той лежеше на своето място, подложил ръце под главата си, и гледаше в тавана, по който пълзеше някаква жива черна точка.

— Всички — каза Пьотър Сергеевич и кой знае защо премина на шепот. — Целият щабен вагон с бригадира начело. Виж само какво става. Лъжички вече няма, свикнахме. Добре. А сега подстаканниците. Къде са подстаканниците, а? Кажи ми, къде са подстаканниците?

— Откраднали са ги, мисля — каза Андрей.

— А крадците кои са? — извика Пьотър Сергеевич с тона на Чацки, устройващ поредното разобличение във вагона на Фамусови. — А и вече не са просто крадци. Крадяха преди. А сега — знаеш ли как се нарича това? Родината продават, ето как.

— Оставете — каза Андрей. — Че вие не сте се родили в подстаканник. И не в лъжица.

— Не в лъжица. Ама ти какво си мислиш, че ми е жал за твоите лъжици? За момичетата ми е жал, за чистите наши момичета, синеоките ни лястовички, които в запазените вагони се продават на всякакви гадове, разбра ли?

Андрей премълча.

— Крадат нагло — каза Пьотър Сергеевич, поуспокоен. — От нищо не се страхуват. Защото властта е тяхна.

— Тук никога не е било така, че да не крадат — каза Андрей. — Сегашните поне не хвърлят никого жив през прозореца.

На заключената врата силно се почука.

— Кой е там? — попита Андрей.

— Андрей, аз съм — извика един глас зад вратата. — Отвори по-бързо!

Гласът беше на Гриша. Андрей скочи на крака, отвори вратата, и Гриша се вмъкна вътре и веднага я залости зад себе си. Лицето му беше в кръв, а сакото — изцапано на няколко места. Андрей забеляза, че на ревера му вече я няма крилатата емблема на МПС, а на нейно място зееше разкъсана дупка.

— Какво се е случило? — попита той, като намести Гриша на дивана.

— Нападнаха ме — каза Гриша. — Излизам значи аз от ресторанта, сам. Почти бях стигнал до купето, и там представяш ли си? На прехода между вагоните. Четирима бяха. Двама отпред и двама отзад. А единият държи лъжица с изострена дръжка, кучето.

— Много ли ти взеха?

— Много — каза той, — не питай. Днес се бяхме разплатили с Иван — всичко взеха. Козли. Ботаници.