Виктор Пелевин - Жълтата стрела

Андрей усети, че Хан го дърпа за ръкава, и погледна натам, накъдето сочеше той. На съседния покрив стоеше твърде странна компания — четирима души, облечени, сякаш бяха музиканти, в някакви преувеличено- латиноамерикански дрехи. В следващата секунда Андрей видя в ръцете им инструменти и разбра, че наистина са музиканти. Поради грохота на колелата музиката изобщо не се чуваше, но бе ясно, че малкият оркестър се старае с всички сили — този, който свиреше на флейтата на Пан, от напрежение дори приклякаше на места, а лицата на китаристите бяха толкова решителни, сякаш в ръцете си държаха не китари, а винтовки, и щурмуваха бронираното купе на самия Пабло Ескобар. Андрей отмести поглед нататък и видя странен човек с широка сламена шапка на раменете — той стоеше опасно близо до края на вагона, подскачаше на място и размахваше ръце, сякаш се мъчеше да се сгрее. Никога по-рано Андрей не бе виждал горе нито този човек, нито музикантите.

Влакът се носеше към някаква река, или може би тясно разклонение на езеро, над което бе прехвърлен странен мост — оградата му беше много ниска, едва достигаща до покрива на влака. Андрей помисли, че навярно тя може да се прескочи, и в същия този момент, когато в главата му дойде тази идея, човекът със сламената шапка силно отскочи от покрива, откъсна се от вагона и прелетя над оградата на моста.

Няколко секунди Андрей не можеше да повярва, че това наистина се е случило. После той легна по корем, допълзя до края на покрива и се надвеси навън, опитвайки се да разгледа поне нещо. Водата под моста бе практически неподвижна; по повърхността се разбягваха кръгове, в центъра на които се поклащаше напомнящата огромен леген сламена шапка. Минаха няколко дълги секунди, и над водата като черно топче се показа главата. Човекът заплува към брега, а после всичко се скри зад обраслия с трева насип.

Андрей се вдигна на крака и погледна Хан. Той възхитено клатеше глава и съдейки по движението на устните, говореше нещо. Всички наоколо гледаха по посока на скрилата се река — дори непонятните хора в раса, които обикновено не обръщаха никакво внимание на останалите, сега стояха на крака и объркано гледаха на изток, където навеки остана неизвестният човек. Само старецът с ушанката все тъй неподвижно седеше на обичайното си място и пускаше едва забележими от вятъра струйки дим — не беше ясно дали просто нищо не е забелязал, или вече е виждал и много по-чудни неща. Музикантите бяха изчезнали някъде. Андрей ги потърси с поглед и видя няколко дребни фигурки, скачащи от вагон на вагон — те вече бяха успели да стигнат доста далеч на запад.

— Харесва ли ти? — попита Антон. — Само че честно.

— Кое?

— Новата серия — каза Антон и кимна към масата.

— Защо серия? — учуди се Андрей. — Те всички са еднакви.

— Такава е концепцията — каза Антон. — Те са номерирани, като литографии.

Андрей седеше на края на пейката и гледаше бирената кутия в ръцете на Антон. Той тихо мърмореше нещо и движеше по нея малката четчица, извил неестествено шия, за да не омаже брадата си с боя — въпреки това на нея вече се белееха няколко петна, които изглеждаха като посивели кичури. Няколко готови боядисани кутии стояха на масичката — на всичките имаше една и съща рисунка: коридор на вагон, по който с чаени чаши в ръце вървяха румени девойки с кокошници 2 2 Украшения за глава от руска женска народна носия. и жълтокоси момци с червени рубашки, всичките с едни и същи лица, подобни на вимета — това бе, както разбра Андрей, съзнателен и даже подчертан цитат от Гумильов, тъй като от лицата стърчаха дълги кравешки цицки, пръскащи струйки мляко, а под рисунката със славянски букви беше изписано:

— Как е? — повтори Антон.

— Според мен е добре — каза Андрей. — Само че е много социално. Все пак „Бъдуайзърът на Господа мой“ беше къде-къде по-силен.

— Не разбирам — каза Антон, — защо каквото и да нарисувам, все го сравняват с „Бъдуайзъра“?

— Просто се сетих за него — каза Андрей. — Наистина гениално нещо беше.

Срещу Антон седеше жена му Олга, която зачистваше със ситна шкурка повърхността на кутиите. Краката й бяха завити с одеяло, тъй като вратата на купето бе свалена от пантите и над пода силно духаше. На мястото на вратата висеше още едно одеяло — то не стигаше до пода, и се виждаха обувките и чехлите на минаващите по коридора. Андрей вдигна очи към огънатите панти и поклати глава.