Георги Караславов - Танго

В навечерието на дните, през които приемаха храна или пък когато разрешаваха редките свиждания с близките на „смъртниците“, дядо Цеко беше настръхнал и неспокоен. Все му се струваше, че ще направят някоя грешка, че ще закъснеят за влака и че Иван напразно ще чака да получи нещо за по-хапване. А с какво ги хранеха в затвора, дядо Цеко съдеше по това, дето тук, на село, фурните вадеха тричави топки, които след един час вкисваха, а по пазара не се намираше вече никаква мазнинка… Без храна отвън, от дома, тревожеше се старецът, момчето ще загине, ако ще и да го помилват…

Сутрин, преди да тръгнат за града, дядо Цеко все се боеше, че времето минава и че ще закъснеят.

— Дали другите са готови? — попита той Тодора.

Тодор смънка, на него не му се говореше.

— Хайде, иди да ги подсетиш! — настоя той.

Тодор, който също мереше всяка секунда от тези тревожни часове, винаги отвръщаше, че има време, че той, старият, да не се бърка в работата му, а това много сърдеше дяда Цека.

— Иди де, иди ги подсети хората! — настоя дядо Цеко. — Няма да ти окапят краката…

На Тодор не му се стоеше в къщи, дето жените редяха бохчата и от време на време въздишаха плачешком, но пък и да се запилее по това никое време из селото и това му бе противно. И защо да ходи да ги подсеща, какъв им е той, надзирател ли? Та те да не са малолетни…

Но старецът не го оставяше на мира. И най-сетне Тодор тръгна неохотно, като упоен, из тъмната, пуста и студена улица.

Най-напред се отби у Ило Митовски. Той бутна небрежно разкривената плетена вратня и влезе в мрачното сглъхнало дворче. В дъното беше сгърбена старата къща, дето едно малко прозорче вече светеше. Бледа, мъждива светлинка падаше току под стряхата и се стапяше безпомощно в гъстите пластове на мрака. Малко кученце изскочи някъде иззад кошовете, хвърли се с ожесточен лай, но тъй като Тодор не му обърна внимание, то се сепна, отдръпна се, приближи го колебливо, подуши го в краката и завъртя опашка. Тодор потропа на прозорчето. Сивата престилка на прозорчето се отметна и Иловица се вторачи навън, още сънлива и разчорлена. Тя знаеше, че през тези дни и по това време минаваше Тодор Проев, за да ги подсети, но все пак не беше сигурна. Той се наведе, обади се, покани ги да бързат и понечи да се завърти към пътната врата, но Иловица отвори прозорчето и му викна да почака.

— Ела де, не бързай! — покани го тя. — Ило иска да ти каже нещо.

— Е, няма сега какво… по това време — измънка Тодор с отегчение, защото знаеше, че пак ще му се вайкат. Но се спря.

Ило излезе на двора. Той беше побелял и сбърчен не за годините си, суров, начумерен и скъп на думи. Той току-що беше се измъкнал от леглото, загърнат с изтъркано палто от груб бозав шаяк. Ило помоли Тодор, като ще ходи до София, да занесе на неговия Борис храна и една риза. Няма да е кой знай какъв багаж, при това ще ги занесат чак на гарата и ще му подадат всичко в самия вагон. Не се знае, каза той, дали днеска ще дават свиждане, пък и да дават, той има свои хора в София, те ще навестят Борис. Все едно е. Защо, като не е сигурен дали ще го види, да ходи и да харчи пари. В София живеят двамата му по-големи синове.

— Отбийте се у Стоян — поръча Ило, — хем да си отпочинете, хем да почакате, докато стане време за затвора. И разрешение за свиждането заедно ще изкарате.

Тодор съобрази — така дори ще бъде по-добре. Може Стоянчо и сам да иде за разрешенията, а през това време те ще си отпочинат. Инак ще трябва да дремят на гарата.

От прозорчето се показа Иловица и викна, че всичко е готово и че ей сегичка ще го изнесе. Но Тодор каза, че отива да обади и на Миланови и че на връщане ще мине да вземе багажа — няма защо Ило да бъхти пътя до гарата. Ило хъкна одобрително и тръгна към къщи. Е, щом е така, няма какво повече да чака. На вратата на кухничката, дето Иловица събираше в стара плетена чанта каквото бяха приготвили за сина си, Ило срещна снахата. След като напразно се мъчи да приспи детенцето си, което беше се събудило и оборавило от ранната шетня из къщата, и дочула разговора на двора, тя беше задигнала рожбата си като котка и бързаше да разбере за какво става приказка. Така й се искаше и тя да иде до София, може би днес ще позволят свиждане. Пък и да не позволят, тя ще иде с девер си до прокурора и ще го помоли. Едно свиждане — та какво от това? Но свекърът не я пущаше. Не е сигурно, казваше той свъсено, само дето пари ще харчиш. По влакове, по трамваи, за това, за онова, и ето че два стотака няма да стигнат, правеше й той сметка, свъсен и студен. Тя знаеше какво си мислеше свекърът в този момент. Той си мислеше, че за делото на Борис похарчиха тъкмо четирийсет хиляди лева. Пара е това, не е шега работа. Той е сиромах човек, откъде да ги изкара тези пари. Двайсет и пет хиляди лева само им взе адвокатът. Как не го беше грях да остърже джобовете им до стотинка! Мошеник. Бил влиятелен, бил правителствен, бил много учен, със съдиите бил познат, с прокурорите бил приятел — така сладкодумно ги залъгваше, че всичко ще се нареди и че ако не друго, поне главата на момчето ще отърве. Пък то… хем парите отидоха, хем и… И откак изпотрошиха толкова пари, Ило вече не даваше нито лев. Пък и инак, по характер, стана още по-суров и недостъпен. И никой не смееше да го помоли повторно, ако той веднъж беше отсякъл за нещо. „Само ще се разтакаваме“, мърмореше той глухо, сърдито, като на себе си. Пък и право казано, нямаше вече и откъде да вземе. Всичко, каквото можеше да продаде, той го продаде и дългове направи.