Георги Караславов - Танго

Уплетен в своите тежки и мъчителни страхове и предчувствия, увлечен понякога от надежди за благополучен край, Тодор ходеше в къщи и из двора като загубен. Понякога говореше гласно на себе си, отвръщаше със закъснение, когато го питаха за нещо, и все поглеждаше към пътната врата. Все му се струваше, че някой ще дойде и ще му донесе някаква вест…

Сутрин чакаше с нетърпение вестниците. Той купуваше всички всекидневници и бледен като слама, разгръщаше с разтреперани пръсти големите страници, които прошумоляваха леко. Тодор опипваше с трескав поглед малките заглавия, произшествията, съдебната хроника. Там, сухо и безсърдечно, понякога съобщаваха за извършените екзекуции. После като се прибереше у дома си, той преглеждаше всички вестници колона по колона и едва след това се поуспокояваше малко — до следната сутрин. Куна, която не знаеше защо мъжът й купува всички тези вестници и на която той не казваше защо по цели часове се рови из колоните им, често го гълчеше:

— Тодоре, Тодоре, какво сърце имаш, Тодоре! На нас огън ни гори на главата, а ти вестници четеш.

Той се страхуваше да каже на жена си за какво така усърдно се рови в страниците на вестниците. И мълчеше.

Тодор пошета из двора и се промъкна в килерчето. Майка му и Куна отдавна бяха приготвили и скътали всичко, но те още се суетяха там, като си търсеха работа, за да се залисват. Те местеха едно и също нещо по три пъти, питаха се една друга какво има в бохчата, развързваха я, проверяваха и все попритурваха по нещичко. Те вадеха цели комати хляб, оставяха ги настрана, откриваха ги пак и така пипкаво работеха, че дори дядо Цеко се ядосваше, като ги гледаше. Обикновено той се въртеше около тях и ги наблюдаваше внимателно. И все си мълчеше. Само когато останеше самичък, той се оглеждаше предпазливо, отпущаше ръце и казваше глухо:

— Удариха ни, брей! Съсипаха ни, господ да ги убие.

Но когато жените се разцивреха, той ги мъмреше строго.

— Е де, е де! — дигаше той глава. — Ще ги простят. Та не виждате ли, че работата е детинска… Такива са времената — ще полежат и след някое време ще си дойдат…

— А скоро и на Германия сметката ще се види — рече Тодор, когато старият пак започна да утешава жените. — Пък с нея заедно ще си идат и нашите разбойници. — Тодор каза това с дълбока вяра в хубавото бъдеще, но неволно се огледа да не го чуе някой.

Дядо Цеко го стрелна навъсено.

— Ти… — заекна той и му махна с длан — такива приказки… и пред свои хора да не казваш… зер, ще им занесе някой, и… Ами нали чедото ти е в ръцете им, бре?…

— Ох, много мисли той за чедото си! — издебна сгода Куна, за да укори съпруга си. — Все във вестниците се завира, а не потърчи да помогне с нещо на детето.

Тодор махна само с ръка, притиснат от мъка. Той не можеше да й каже защо чете вестниците, а тя беше проста и само една песен си пееше.

— Само жив да ми го оставят, сиромашкия — мърмореше си баба Дара и ги гледаше с кахърни очи.

След такива разправии обикновено в къщата настъпваше убийствено униние. И сега Куна се сви в един ъгъл и започна да скимти. Навремени тя виеше протяжно и страшно. Старият издърпа сина си навън и започна да го мъмри:

— Мълчи бре, сине! Ще погубиш невястата. Що ти трябва да гълчиш такива приказки… Бре, бре! Остаря, а още умът ти не иде…

— А че аз какво? — оправдаваше се Тодор — Аз само тук… Кой ще чуе! …

Но макар дядо Цеко да окуражаваше другите, сам трепереше от страх да не обесят внука му. Той беше прекарал три войни, беше се месил в политиката, разбираше в какво време живеем и знаеше, че в такива случаи съдилищата не се шегуват. Той пъшкаше по цяла нощ, обръщаше се в леглото и с часове не можеше да мигне. Денем, след като успокоеше другите, той се промъкваше в обора, уж за да прегледа добитъка, свиваше се в някой ъгъл и отпаднал, съсипан, убит, клатеше продължително глава и въздишаше глухо, дълбоко и тежко. Воловете се извръщаха от време на време и го поглеждаха кротко с големите си светли очи, сякаш се чудеха на неговото усамотение. Старецът вдишваше дълбоко топлия дъх на запарената слама и острия мирис на одърната влага, и това, сред което беше прекарал целия си живот, му вдъхваше някакви непознати сили. Старецът вехнеше от ден на ден, лицето му видимо се смаляваше, редките коси над ушите съвсем побеляха. Цялото му тяло като че ли се смаляваше с всеки нов ден и от това сякаш растеше неговата пъргавина и неуморимост. Той беше навсякъде, винаги сръчен, предвидлив и съобразителен.