Георги Караславов - Танго

Старецът започна да се облича несръчно, като пъшкаше, сякаш всяко движение му причиняваше болка. Но зад вратата се чуха леки познати стъпки, Старецът проточи врат с раззината уста. „Тодор. Станал е!“ — помисли си той. „Трябва да е време.“

И докато старецът се въртеше в тъмното и като че не знаеше за какво бе станал баба Дара се измъкна бързо от леглото, само тръсна рамене и излезе вън, като оправяше шамията си.

— Що, мале? — изгледа я Тодор в дрезгавината и по-гласа му тя позна, че той си е все така отпуснат, замислен и убит, какъвто го знае от деня, в който осъдиха на смърт Ваня. — Рано е още, спи си.

— Ба, заспала съм — отвърна старицата с тоя, с който, макар сама да беше дълбоко смутена и покрусена, се мъчеше да му вдъхне повече надежди за благополучен край. — То сън няма, барем да пошетаме овреме… Да чакаме на гарата, отколкото да стоим тука… Зер машината не иска да знае какво ти е и закъде си тръгнал — свирне и си замине. — И тя зашляпа надолу към килерчето зад голямата стая, дето в дълбок, груб, дъсчен шкаф слагаха хляба и други продукти и дето в едно странично отделение държеха брашното.

Още от снощи старицата беше опекла баница и беше стъкмила сума други неща за внука си. Деляха от гърло, от гола душа отделяха, дето се вика, само и само да изпратят на него. Всичко, каквото имаха за продаване, продаваха го заради Иван Откак той потъна там млад и зелен, нищичко не бяха купили за себе си, за в къщи. Свиваха се за пет пари и кой каквото припечелваше, всичко в затвора отиваше. Пък и до купуване ли им беше сега! Откак Иван беше осъден на смърт, цялата къща се обърна, като че запустя. Едничка баба Дара се държеше, като че нищо лошо няма да се случи, но тя сама си знаеше какво е на душата й. Старицата ходеше със свито сърце, молеше се тайно за внука си. Залъците спираха на гърлото и и нощем сълзите мокреха мълчешком възглавницата й, но прел другите говореше сопнато и се мъчеше да ги окуражава.

Куна, снахата, съвсем падна, Напоследък пък, имаше вече две седмици, тя повечето лежеше прихлупена по очи, пъшкаше като смазана и едва-едва се тътреше из къщи и по двора. Тъй беше отпаднала в първите дни след като осъдиха Ивана на смърт! После, уверена, че смъртната присъда ще бъде отменена, че Ваньо ще бъде помилван, тя се посъвзе. И напоследък пак западна, грохна, отчая се. Тодор гледаше как тя се топи и не знаеше какво да направи и как да я утеши. Макар че отдавна всичко, каквото се следваше, беше направено, тя постоянно дърпаше мъжа си и го молеше да тича по адвокати и съдилища, та дано отменят смъртната присъда на сина й. Нека го оставят на доживотен затвор, само да го знае, че е жив, само да се надява, че някой ден ще го види, ще го погали, ще му се порадва… На нея все й се струваше, че Ваньо е осъден на смърт по погрешка, че провинението му не е толкова голямо, че той не е убил човек, та да го бесят. Ако е отрязал една телеграфна жица и ако е подпалил една купа сено, нека го осъдят на затвор. Ще платят с целия си имот и жицата, и сеното, и ще работят, докато са живи… Само да го не затриват, да го не убиват… На нея й се струваше, че хората, които го осъдиха, не са толкова лоши. Наистина когато се гледаше делото, те бяха сърдити и на-цупени, но нали съдиите трябва да се сърдят. Та инак какви съдии ще бъдат те! И другите, ония, от които зависи да помилват сина й, и те според нея са хора и ще разберат грешката си, ако, им се обясни добре. И Тодорица обвиняваше мъжа си, че не е намерил най-добрите адвокати, че не е тичал достатъчно по съдилищата, че молбата за помилването не е била написана както се следва…

Тя настояваше да я заведат в София и да я оставят при двореца. Там тя ще намери колай да се промъкне вътре и да падне пред царя. Тя ще се примоли на пазачите — и те имат сърца, ще я разберат. Ако ли пък не я пуснат, тя ще чака пред вратите, докато да мине той. И тя ще му приплаче, ще го помоли. Като я види в такова положение, той ще се смили и ще заповяда да помилват нейния Ваньо.

Тодор й обясняваше кротко и търпеливо, че всичко, каквото е могло да се направи според силите им и по законите, е направено. Но Куна не вярваше на мъжа си. Той е прост, мислеше си тя, той е нехаен, него го лъжат и само му вземат парите… Той и не жали за чедото си, той е с мъжко кораво сърце.

Тя не оставяше на мира и свекъра си. Постоянно го молеше да напише писмо до двореца, да каже там, че се е бил във всички войни, че е раняван два пъти, че има кръст за храброст и че за всичко това сега трябва да помилват внука му. Един ден Куна се оживи — хрумна й да събере подписи от всички в селото и да ги изпрати до съдиите — нека видят, че момчето й е добро и хрисимо и че никому в селото не е напакостявало досега. Такива подписи бяха събирали, когато уволниха учителя Панайотов. Тя с мъка дочака мъжа си, след като й хрумна тази мисъл, изложи му задъхана и на пресекулки спасителната идея, но той остана равнодушен, помълча, почеса се по челото и каза, че подписите няма да хванат място, тъй като съдът е осъдил Ивана не защото е лош момък, а защото е комунист…