Георги Караславов - Танго

— Ще се предаде! — допълни сериозно, делово и спокойно сухата госпожица, която досега мълчеше и само полюляваше срещу Хаваджиева дългите си старовремски обици. И тъй като забеляза, че на нейната, именно на нейната увереност Хаваджиева отвърна с ясна, подчертана, презрителна гримаса, госпожицата я изгледа подозрително и попита натъртено, сърдито: — Какво, мадам, не вярвате ли?

Хаваджиева пламна. За момент й се стори, че губи разсъдъка си. Вълна на дълго стаена мъка, на притискана омраза, на дълбоко презрение и неудържим протест, при самочувствието за явното й превъзходство, я плисна. Две вени на тънката й бяла шия започнаха да пулсират, красивите й ноздри се разшириха. Кому се сопва тази градинска чучула? Знае ли тази кукумявка, че Хаваджиева по цели нощи не мига, не защото не вярва в германската победа, а защото знае, защото следи как пътищата към тази победа стават все по-тесни и по-стръмни, а реална помощ освен хвалебствени папа-галски крясъци за немския героизъм, отникъде няма! Хаваджиева не искаше да издаде своя гняв и поради това замижа за известно време, докато да се съвземе.

— В германската мощ вярвам — рече тя с привидно спокойствие, но личеше, че цялата се люлее от вълнение, — но не вярвам на празните приказки далече от фронтовете, дето истинските герои и рицари се бият и умират за цивилизацията. Германия няма нужда от тайнствени оръжия, за каквито се дрънка наляво и надясно, тя си има достатъчно обикновени оръжия, за да победи, но няма достатъчно доблестни мъже, за да й помогнат! — Всички я гледаха втренчено, смутени и мълчаливи. — Нещо повече! — завъртя с печално изражение хубавата си глава Хаваджиева. — Когато тук нашите кръчмарски храбреци пеят „Ний ще литнем срещу Англия“, комунистите минират нашата държавна и обществена сигурност под носовете ни. И никой не си помръдва пръста поне тях да постави там, дето им е мястото… — Тя преметна крак върху крак и посегна да си вземе папироса от отворената пред нея кутия, но се досети, че кутията е чужда и се дръпна като ужилена. — Пардон! — И погледна към главния прокурор, който я слушаше захласнат, поразен, и следеше всяко нейно Движение. Той подаде мълниеносно табакерата си. Тя запуши, изпусна няколко кълбета дим и се облегна сърдито върху ръба на креслото. С цялото си държане, с позата си, с израза на лицето и с блясъка на очите си тя им казваше: „Презирам ви и все едно че не съществувате!“

— А госпожата какво иска да направим? — попита железопътният инженер и малките му мустачки като крилца на черен бръмбар трепнаха. Той говореше като обиден. Но личеше, че и другите млади мъже от компанията са засегнати.

— Аз какво искам? — стрелна го след мигновено мълчание Хаваджиева. — Нищо. Но вие трябва да изпълните своя дълг на просветени граждани и патриоти: да излезете да се биете, а не само да хвалите германското оръжие, да превъзнасяте германската техника и да се перчите с германската храброст. Добрата картечница, господа, не може да стреля самичка и съвършеното оръжие би паднало в чужди ръце, ако няма смели волеви мъже да го държат здраво… — Тя смукна дълбоко от цигарата си и рече натъртено: — Виждате ли — ние, които най-много получихме от Райха и които най-много се гоим от победите на немското оръжие, само ние, от всички държави в Европа, не сме дали нито един доброволец на Източния фронт… Срам!…

— Ние пазим Балканите — обади се несигурно студентът по медицина.

— Нищо не пазим! — замахна с изящната си ръка Хаваджиева. — Не можем да опазим дори живота на ония, които се облягат на нашата вътрешна сигурност. Не е ли позорно това, дето немските войници се движат до лагера си при Дианабад само на групи, защото ги избиват в гората като зайци? Днес застреляха един германски офицер пред очите ми. Застреляха го посред бял ден на „Патриарх Евтимий“ и убийците избягаха. И нито един мъж, нито една жена не ги посочи. Всички се правеха като че нищо не са видели и нищо не са чули… И това в центъра на нашата столица! Пфю! — Тя тръпнеше в спазмите на неудържим гняв и очите й все повече потъмняваха. И се извърна рязко към студента по медицина: — Това ли, господине, вие наричате „Пазим Балканите…“? — Тя се отпусна пак като обезсилена и процеди: — О, как противно е да слушам само хвалби и закани… с германското оръжие и с германската храброст! …

Никой не намери нито една думичка да възрази — всички мигаха и мълчеха. И никой още не знаеше — да се обиди ли и да протестира, или да се съгласи с нейните искрени и правдиви укори.