Георги Караславов - Танго

През последните срещи, които имаше с нея, той долавяше нейното настроение по гласа й. Когато се преструваше, гласът й беше писклив, а когато говореше със страст и от сърце, добиваше особен, топъл, гръден тембър. Особено сега Йоргов много добре долови тази интересна разлика.

Засвириха танго. Главният прокурор се оживи. По тялото му, в такта на мелодията, като че прибягваха ритмични тръпки. Хаваджиева забележи това. И тъй като досега го виждаше все в някаква вдървена поза, тя го смяташе за човек със сухо въображение, формалист и поклонник на параграфите и алинеите. От мъжа си тя знаеше, че е добър правист и че владее занаята си. Този непринуден изблик на увлечение по такта на наистина прекрасното танго я заинтересува и като че зарадва. Досега тя се боеше малко от главния прокурор и го уважаваше. Сега за пръв път го почувствува и като човек, с когото могат и да се разбират.

— Много ли обичате музиката? — попита тя с участие. В гласа й имаше нотка на искрена топлота.

— Да.

Той беше щастлив, задето тя го разбра.

— Музиката, това е животът — рече тя тихичко, но темпераментно.

— Но има късове, които просто ме разтапят — призна той с тон на дете, което са погалили, и посочи по посока на грамофона. — А туй, то е моето любимо танго.

— Само любимо? — погледна го тя закачливо и очите й пак добиха предишния дълбок и щастлив блясък. — Та вие се вълнувате! Уважавам дълбоките чувства, страстните увлечения. Обичате ли да танцувате?

— Не винаги. Но това танго…

— Тогава?

Тя се приповдигна леко, като го гледаше внимателно в очите.

Йоргов подаде ръката си.

— А какво ще каже съседът, на когото отказахте? — задяна я той закачливо, като прихващаше талията й.

Нейните очи потъмняха леко.

— Вманиачен млад човек, който не свети със собствена светлина.

Йоргов я разбра — той, този бъдещ пълномощен министър, си дава значение само дотолкова, доколкото има някакви връзки с дворцови хора. Да, тя знаеше от мъжа си, че той има такива връзки. А може би мъжът беше научил от нея.

Двойките започнаха да се увеличават и да се въртят по-оживено. Някои от тях си шушукаха нещо и се усмихваха щастливо. „Виновницата на тържеството“ също танцуваше с млад кавалер, върху рамото на когото слагаше предпазливо фризираната си главичка. Тя закачи стар запасен генерал, който дебнеше една млада дама. Старият генерал чакаше да прекъсне танца само за миг, за да я хване. И в очакване постепенно нагласяваше вратовръзката и оправяше сакото си.

Макар че наближаваше полунощ, мнозина още обсаждаха бюфета. Любителите на хубавото вино и на силните напитки стояха облакътени на чистия бляскав тезгях и от време на време мятаха безразлични погледи към танцувачите, като че ли искаха да кажат: „Защо ли си губите времето!“

— Каква скучна вечер! — пошушна тихичко, с гръдния тембър на гласа си Хаваджиева.

— Това се отнася и за мене, разбира се — под-метна хитро главният прокурор и сърцето му за барабани тревожно, защото от характера на нейния отговор зависеше по-нататъшната стъпка.

Тя се усмихна приветливо.

— Ако беше така, не бих ви го казала. — Тя рече това просто и откровено.

— Понякога човек се изтървава.

— Не съм изгубила още способността си да съобразявам такива елементарни неща — отвърна тя. И допълни със спокойна решителност: — Ако не бяхте вие, аз щях да си ида със Стефан.

— Благодаря ви — рече той зачервен и забъркан от блаженство. — Ако да знаехте колко съм щастлив… Не бих желал тази вечер да има край… — Той сбърка стъпките и насмалко не я настъпи. И понеже не знаеше какво може още да каже, той смутолеви: — И в такъв случай, не може да става дума за някаква скука… — Този израз му се видя много протоколен и изтъркан, но нищо не можеше да се поправи вече.

Хаваджиева замълча за момент.

— Но аз говоря за тази среда. — отвърна тя, когато се отделиха малко от двойките.

— Средата няма никакво значение.

— Дори когато е такава просташка? — наведе се тя към ухото му.

— За умния и щастливия би трябвало да бъде още по-интересно.

— Е, да — въздъхна леко тя, като че ли съжаляваше за нещо, — но това зависи и от характера на човека… Аз ги мразя тия хора, глупави и еднообразни до смърт.

Когато стигнаха до бюфета, тя рече: — Ожаднях. — И се отстрани леко.

Оживени и като че едва забележимо смутени, те поръчаха по един лек шприц. Чукнаха се мълчаливо, но с ония краткотрайни погледи, които казват повече от думите, отпиха по глътка, замислиха се само за секунда и след това вече изпразниха чашите си на един дъх. Изведнъж запасният генерал, присламчен между бюфета и гърба на дебел износител на пулпове, се изпречи пред Хаваджиева и се поклони учтиво. Тя дори не му отговори и само се извърна рязко и с отвращение на другата страна. Той се сконфузи и се оттегли посърнал.