Георги Караславов: Танго

Край масата в ъгъла се мярна жената, която посрещна главния прокурор при пристигането му. Тъй като със своите дрехи тя се отличаваше доста рязко от богато облечените жени на този прием, то всички в тихото ъгълче съвсем неволно я загледаха.

— Тази каква е? — попита ниско съпруга си Хаваджиева.

— Мисля, че е леля на Каев — отговори той шепнешком. — Семеен талисман. Истински диктатор в горния етаж.

Лелята водеше сина на Каев, ученик в немското училище, но той беше се отплеснал някъде и поради това тя се поспря да го почака. Тя усещаше особеното внимание на тия непознати хора и това я стесняваше. Когато момчето дойде при нея, тя го сгълча строго:

— Хайде, Спиридоне! По кое време ще ставаш утре!

Лелята сложи ръка на тапицираната стена точно срещу главния прокурор и един правоъгълник в размерите на средно голяма еднокрила врата се отвори. Лелята посегна, пипна електрическия ключ и бледа светлина падна върху стръмни стълби, постлани с пъстра ивица от домашна селска черга. Тези стълби водеха за втория етаж и това изненада всички. Само Хаваджиев не се учуди. И когато вратата се залепи плътно за стената, Хаваджиев кимна с глава.

— Ред има в тази къща — рече той. — Ето туй разбирам аз дисциплина; който трябва да гуляе — гуляе, който трябва да спи — спи.

— М-да — кимна като на себе си главният прокурор, — сега разбрах защо целият този етаж е направен на салон. Значи — спални, кухни, всичко е горе.

— Това е идея — измърмори мечтателно бъдещият пълномощен министър, като пусна няколко кълбета дим, замижа и хвърли през леката димна завеска лисичи поглед към бялата, нежна, грациозно извита и силно напудрена шия на Хаваджиева. — Долу гостите, горе семейството. — И като помълча за секунда, додаде с леко тръсване на глава: — Умно.

— Не е много умно, ако имаш достатъчно пари, за да купиш два апартамента един над друг и да ги съединиш с проста стълба — забележи сухо, с подчертана неприязън Хаваджиева. — Това всеки дюлгерин може да направи.

Смутен от този предизвикателен тон, бъдещият пълномощен министър се усмихна глупаво, извади от вътрешния джоб на сакото си малко гребенче и среса без нужда гладко прилепналата си коса. Йоргов смукна с наслада и дълбоко душевно удовлетворение от цигарата си, изпусна няколко кълбета дим и ги проследи, като мижеше с дясното си око. Така той мигаше винаги, когато в съдебната зала председателят или някой от членовете на съда задаваха удачен въпрос на подсъдим комунист.

Никой не знаеше как да наруши неловкото мълчание след рязката забележка на Хаваджиева, когато откъм ъгъла се показа Каев, тържествено наперен, с чаша в ръка. Малкото му личице, на което той искаше да придаде някаква особена важност, беше смешно зачервено, голото теменце лъщеше силно на изобилната електрическа светлина. Той се завъртя като пумпалче и изпъчил малките си пилешки гърди, на които блестеше късче от златен ланец, дигна високо чашата.

— Госпожи и господа! — извика той малко декламаторски с пресилен, фалшив патос, без да съобрази, че тук имаше само една госпожа. — Имам удоволствието да ви съобщя една радостна новина — радиото току-що предаде, че германците си възвърнали два града.

— Как тъй — възвърнали? — попита троснато Хаваджиев, като проточи подчертано последната дума и изгледа с унищожителен укор дребния домакин. — Че кой и кога е превземал германски градове, та сега са си ги възвърнали?

Малкото човече пребледня.

— А че… руски де… градовете са руски, но сега германците пак ги превзели — смутолеви уплашено и несигурно Каев. Той знаеше — само един слух, че се е усъмнил в германската победа, и цялата му търговия може да рухне.

— Прав е господин Каев — намеси се бъдещият пълномощен министър, — това, което веднъж германците са превзели, то си е германско… А на война като на война — понякога, колкото и да си силен, все поотстъпваш нещо… — И той погледна крадешком Хаваджиева, която беше се облегнала на креслото и хапеше до болка своята мека, нежна, чувствена устна.

— Тъй де… тъй де… — заклати глава Каев и се загледа с надежда и благодарност в своя неочакван защитник. Той забрави да пийне от чашата си, както му беше обичаят, наведе я в залисията и изля малко от виното. — Та това исках да кажа и аз де… което веднъж са превзели германците, то си е вече тяхно… дума да не става…

— Възвърнали са си, знача, два града от окупираната територия на изток — поясни с тона на вещ познавач главният прокурор, като наблягаше на всяка дума, сякаш диктуваше формула.