Георги Караславов: Танго

Йоргов изпи виното на един дъх и без да остави празната чаша, пак се зазяпа във всички ъгълчета на салона. Обстановката беше приятна и в нея нямаше нищо просташко. Всичко беше много скъпо, красиво и поставено на място, с мярка и при възможната най-голяма художествена простота. Да, тук беше пипала веща ръка. Това се виждаше и от картините по стените — те наистина бяха подбрани, но подбрани от художествените изложби само през един сезон. Защото за истинска художествена колекция не са потребни само пари и вкус, но и време. Една дама хълцаше от възторг зад гърба на главния прокурор. Тя казваше, захласната в стената, че по-красиви тапети не е виждала.

— Чак от Мюнхен са — извърна се старата Каева с изражение на превъзходство и без да се страхува, че може да изтърве някоя нередна приказка, защото знаеше, че тапетите са от Мюнхен. — Манол като рече да прави нещо… половин милион ни излязоха тия книжки.

— А бе, половин милион, ама красота! — обади се червендалест мъж, задъхан от тлъстини и пушене.

А Йоргов хапеше устни.

„Тъпкано ще му го върна!“ — заканваше се той и като че все повече и повече се ожесточаваше. „Какво гледам още? Защо не се измитам?… Нека почака той — ще види кой е кум и кой стар сват.“

Главният прокурор гаврътна чашата, която за втори път му наляха, и вече се канеше да се измъкне по някакъв начин, когато Хаваджиев, все така усмихнат, доволен и спокойно-ленив, го хвана под ръка и го изтегли настрана. Те вървяха бавно, като че ли се наслаждаваха на тази походка с важни, отмерени крачки. Хаваджиев мърмореше нещо, което Йоргов дори не чуваше, защото все мислеше за Катя и за това, дето Хаваджиев по измамнически начин го домъкна тук. Но къде отиваха те? В дъното на салона, точно под южния прозорец, който заемаше комай цялата стена, имаше малка естрадка за оркестър. Тази естрадка беше подвижна и макар че сега нямаше никакви музиканти, не бяха я дигнали. Сигурно нямаше къде да я дянат.

В дъното на салона, в чупката на запад, която чупка не се виждаше от вратата и от бюфета, имаше маса, кресла и табуретки както в предната част на салона. Отпуснати в креслата и присвити върху табуретките около масата, неколцина от гостите разговаряха оживено. Между тях беше и Хаваджиева. Още щом зърна преметнатия изваян крак със светлобежовата коприна на паяжинния чорап, Йоргов повдигна рамене и хълцукна от изненада. Сложна и противоречива смесица от радост, смущение и ревност разчовърка сърцето му. Какви бяха тези мъже около нея? Флиртуваше ли с тях, или с някого беше завързала вече и по-сериозни връзки? Защо беше се отделила в този ъгъл? Криеше ли се от любопитните и завистливи хорски погледи?…

Много въпроси, един от друг по-мъчителни и по-парливи, се сборичкаха в съзнанието на главния прокурор. На него му се струваше, че всички мъже, към които тя проявява най-незначително и случайно внимание, са по-достойни от него. И това страшно го измъчваше.

Отпуснат и нехаен със своята неизменна усмивка, Хаваджиев го представи на непознатите гости. Единият от тях беше студент по медицина, другият — фабрикант на оцет и член на акционерно дружество за внос-износ, третият — важен господин с лъскава, гладко причесана коса — чиновник от министерството на външните работи. За него Хаваджиев успя да му пошушне, че има връзки с влиятелни дворцови хора и че е бъдещ пълномощен министър. И, кой знае защо, на Йоргов се стори, че именно този бъдещ пълномощен министър е опасният съперник и че Хаваджиева е влюбена в него. От момента на тяхното запознаване Йоргов го ненавидя и дебнеше случай да го уязви. Болезненото угнетение и мъчителното подозрение заседнаха дълбоко в сърцето му. Стори му се, че Хаваджиева не се зарадва, като го видя. Тя само кимна небрежно с глава и дори не го покани да седне при тях. Сега беше момент да завърти пети, да си иде и веднъж завинаги да скъса с тази високомерна жена. Но главният прокурор нямаше сили за това. И той стоеше и гледаше разтреперан, разяден от непоносимата болка на ревността и безсилието.

Хаваджиев, който беше отишъл до съседната маса пред оркестровата естрадка, за да си вземе пура от дървената кутийка, хвана за лакътя един от наетите за тази вечер келнери и с превъзходство, което в такива случаи се прикрива с фамилиарност, рече:

— Драги, донес за старите хора две столчета.

Когато келнерът домъкна две табуретки, той настани главния прокурор при жена си и махна на келнера да почака.

— Ама вие нищичко ли още не сте глътнали? — погледна той масичката. — Ааа! Не може така. Ти, Кате, какво ще пийнеш? — обърна се той галено към жена си. — Винце или биричка?