Георги Караславов: Танго

Хаваджиев, който, както изглежда, го чакаше с нетърпение, се спусна, хвана го под ръка и го издърпа зад вратата, дето, в северната част на приемния салон, имаше малък бюфет, стъкмен богато, умело и с вкус. Около елегантния тезгях бръмчаха мъже и жени и като в модерните кръчми на столицата закусваха и пиеха прави, увлечени в шумни разговори, закачки и спорове.

Йоргов се намръщи. Той би бил хиляди пъти по-благодарен, ако наистина беше попаднал в селяндурска обстановка. Тогава би чувствувал поне своето духовно превъзходство. А сега? Как можеше да изрази презрението си към простащината на тези парвенюта? Та това беше малък приемен салон, който можеше да задоволи вкуса и на най-придирчивия европейски дипломат.

Но Йоргов знаеше, че и вкусът тук бе купен с пари. Цялата тази уредба беше направена от някой даровит, но беден художник срещу мизерна надница. Тук не беше вложено нито грам собствено разбиране, защото опитното око лесно можеше да долови зад блясъка и лукса небрежното отношение на наемния естет.

Хаваджиев го замъкна в дъното към бюфета и се наклони към ухото му:

— Да те запозная с домакините… Мили, непосредствени хорица…

Най-напред той го представи на старата Каева, суха, висока жена с уморено, измъчено лице. Тъй като дъщерята беше й забранила да води разговори, за да не издава своята селска простотия, домакинята само се усмихваше неуместно и хъкаше неопределено. И човек не можеше да разбере съгласна ли е с нещо, или не е съгласна. Инак тя беше облечена прилично в тона на нейната възраст и според материалното й положение. Натрапените грижи на шивачките личаха във всяка гънчица на скъпата тъмномаслинена копринена материя.

Докато Йоргов гледаше напудреното лице на старата Каева и не знаеше в каква насока да води разговора, защото жената като че не го разбираше, Хаваджиев посегна в една купчина мъже, разприказвани горещо току зад гърба му, и сякаш измъкна оттам малко човече с мазно угодливо личице и с плахи, несигурни движения, като че ли всеки момент чакаше удар за някакво неволно провинение, Йоргов се ококори, като разбра, че това е домакинът. Тази малка, плешива, валчеста главичка, нищожна и жалка, нямаше нищо общо с представата за едрия, груб и дързък селяндур. И тъй като Йоргов чакаше да срещне именно грамаден недодялан богаташ, струваше му се, че Хаваджиев се шегува и че това не е и не може да бъде Каев. Хаваджиев посочи високопоставения гост и на два пъти натърти, че той е главният прокурор. Човечето се учуди радостно и раззина малката си устица, в която не само че нямаше нито една златна коронка, но дори на долната челюст един кучешки зъб и два кътника бяха съвсем разядени.

Глупавото запознаване с домакина се съкрати поради това, че край тях се провря дъщерята, „виновницата за това мило тържество“, както се изрази една от гостенките, и Хаваджиев я хвана за ръката. Тя се сепна и като го видя, усмихна му се като на свой вътрешен човек.

— По-полека, Льоли, ще подминеш късмета си — рече той със своя ленив интимен тон.

— Аз съм родена без късмет — отвърна свободно Льоли Каева.

— Ба, не се знае — примижа лукаво Хаваджиев и посочи госта: — Господин Йоргов, главният прокурор… Ерген и кандидат за идеална любов… Само че — и той дигна показалеца на дясната си ръка, — длъжен съм да предупредя такава прекрасна госпожица — той е човек без бъдеще, защото… — Хаваджиев замижа за секунда.

— Защо без бъдеще? — учуди се посмутено младото момиче.

Хаваджиев, който беше предизвикал и чакаше именно този въпрос, додаде:

— Защото е само на тридесет и две години, а е постигнал вече всичко… Ако да имаше още няколко годинки, положително би бил министър… Но и това, ако е рекъл господ, ще стане…

Домакините гледаха усмихнати човека, който беше постигнал всичко и който след време щеше да бъде министър, уверени, че и той е един от многобройните кандидати на дъщеря им. Обаче дъщерята беше свикнала с ухажванията на такива важни ергени, за какъвто тя смяташе главния прокурор, и си даваше вид, че не му обръща внимание.

Хаваджиев предложи да пийнат по чашка вино и в това време Льоли Каева с леко кимване на глава се откопчи от досадната компания на своите родители. Но Йоргов не я забеляза дори, той седеше като на тръни, защото, доколкото можа да обходи с поглед салона, никъде не зърна Катя Хаваджиева. Той нарочно се извърна с пълната чаша в ръка, за да може да огледа още веднъж всички кътчета. Ала и този път не я откри. „Не е дошла!“ — изпъшка той в душата си. „А може би тя дори и не знае!“ Стана му обидно, горчиво и тежко. „Клопка на тоя мошеник!“ — съобрази той. „Искал е да ме представи на тези простаци, които сигурно са хлътнали някъде или се надяват да предотвратят някое дело за спекула!… О, нека почакат! Аз така ще го наредя, че ще има да ме помнят. И този ментарджия!“ — закани се той на Хаваджиев. „Тъпкано ще му го върна!“…