Георги Караславов - Танго

— Ама наистина ли ще ги обесят? — питаше млада дамичка приятелката си, като изпъваше закръглената си напудрена шийка. — И още тази вечер ли?… Боже, колко ще е интересно! — В гласчето й звучеше оня оттенък на леко недоверие, така характерно за децата, на които са обещали интересна забава, но които се съмняват, че ще им я представят, именно защото, все още не са я видели със собствените си очи.

Една дебела, безформена, задъхана дама се блъсна в запасния генерал.

— Наистина ли сега щели да обесят трима комунисти? — попита го тя така, сякаш той беше длъжен да й отговори.

— Ба, ще ги погалят с гъше перо! — измърмори той, като изтриваше с бяла копринена кърпа запотения си врат. — Какво ще се церемонят с разни там родоотстъпници!… Сатър, и свършен факт! — И хвърлил още един поглед към Йоргов, рече като на себе си: — Виж, този прокурор ми харесва. Браво…

— Същото казах и аз! — подскачаше Каев. — Да се вземат мерки… Строги мерки! Инак тия комунисти могат да направят големи поразии.

— Да, да — потвърди младият архитект. — Пущали ги от аероплани и ги стоварвали с подводници.

— Нищо няма да направят — успокои ги запасният генерал като човек, посветен в тайните на държавната сигурност. — Всички са ликвидирани до крак. — И той допълни многозначително: — Но не е в това работата… Лошото е, че ни компрометират пред немците.

— Е, че защо? — сви малките си раменца Каев. — Ние нали се справяме с тях?

— Справяме се, но… бъркат ни в работите! — отсече запасният генерал. — Дразнят нашите съюзници, правят ги недоверчиви… И с това забавят нашето национално обединение.

След като всички въпроси около обесването на тримата комунисти се изясниха всестранно и всички видяха главния прокурор, започна отливът към бюфета. И грамофонът отново се завъртя…

На уреченото време колата, изпратена от директора на затвора, дойде. Шофьорът, когото пуснаха в салона и на когото всички направиха път, се представи лично пред главния прокурор. Йоргов се откъсна от телефонната масичка.

— Обесването ще стане точно в четири часа — съобщи той неопределено, но всъщност това беше за нея. — Моля сверете си часовниците. — Той каза всичко това високо и подчертано. И като се поклони на Хаваджиева, рече:

— Моля, госпожо, ако обичате, пуснете точно в четири часа моето любимо танго.

Тя дигна глава и примижа.

Това беше знак, че го разбира.

Полунощ преваляше. В сбутаните тъмни дворища беше тихо и сънно. Повяваше лек, студен ветрец и със сухо и глухо скърцане тършуваше последните сбръчкани листа по клоните на дърветата. Много рядко някъде, зад някоя разкривена вратня, изгрухтяваше прасе, някъде отекваше дълбоко пъшкане на добитък. Като по някакво старо, безсмислено и неотменимо задължение от време на време кукурига-ха петли. Ала сега, когато работата по полето беше привършена и никой вече не се канеше да става рано, хората и не ги слушаха. И може би само дядо Цеко Проев и баба Дара приповдигаха глави и ловяха най-слабия шум из двора и из различните краища на селото! Старците спяха в малката стаичка до обора и през цялата нощ слушаха как воловете и кравите се чешеха с ожесточение, как се обръщаха с шум и как потропваха върху одъра Но този шум не ги интересуваше сега. Те следяха грохота на влаковете и пронизителните писъци, които идеха откъм гарата. Дядо Цеко мигаше в мрака с малките си сълзливи очички и се двоумеше да стават ли, или да полежат още малко. Старецът се въртеше, сумтеше и се ядосваше на баба Дара, която беше се свила на купчина и не се помръдваше, Най-сетне той не се сдържа и я сбута:

— Време ли е, а?

Тя се приповдигна и оправи сръчно късите си побелели плитки.

— Знам ли? За работа кога е, ставането все е навреме, ама за трена… не знам ки… При Тодора и невястата е часовникът. Иди го виж.

— Часовник! — изсумтя пренебрежително дядо Цеко. — Вятър работа е часовникът… Той може да спре и да те излъже. А тренът няма да спре и ще си замине. И ти иди го гони сетне.

— Днеска дали ще пускат в затвора, а? — попита баба Дара, макар че от три дена в къщи само за това се приказваше.

— Така казват, щели да пускат — измърмори старецът недоволно и изруга. — Няма ред — ако улучиш…

— Ами ако не пускат? — втрещи се бабата. — Ох, господ дано ги убие макар тези джелати…

— И да не пускат — храна ще приемат! — разсърди се старецът. — Ваню ще чака храна, там нищо не им давали май — допълни той и се дигна тежко: — Е, чакай да ида да ги събудя, че могат и да се успят.