Георги Караславов - Танго

През обикновените делнични дни Куна се влачеше из двора и в къщи, работеше туй-онуй, плачеше и не усещаше как се Мръкваше. През тези Дни и хората като че, бяха по-близки и по-милозливи. Но много тежки бяха за нея празничните дни. През тези дни и хората сякаш се променяха. Те ставаха по-далечни, по-студени, по-равнодушни, те минаваха някак гордо край портата им и като че ли казваха: „Каквото е търсил синът ви, това е намерил!“ Пъстрите празнични премени на момите и на ергените и напомняха хубавите дни, когато и нейният Ваньо, наконтен и весел, излизаше. И сърцето й се късаше от непоносима и неизразима болка. Веселите провиквания на ергените и кръшните смехове и закачки на девойките късаха душата й на парчета. И тя гледаше да се затули някъде. Обикновено тя се свиваше в стаята при сандъка, в който бяха и дрехите на Ивана, скубеше косите и го оплакваше, като че той беше вече мъртъв. Имаше моменти, когато след такива припадъци на отчаяние тя дигаше разчорлената си глава и лицето й блясваше през поройните сълзи — не, няма да го обесят нейния син, та той е толкова млад! И не е някой учен и знатен мъж, та дотолкова да му обръщат внимание — те знаят, че работата му е момчешка, и ще го помилват… Той е още дете, той се е заблудил, но той ще се оправи… И увлечена в желания и мисли, тя си представяше как намръщените съдии я викат, за да им даде обещание, че за в бъдеще ще пази сина си от таквиз увлечения… Тя им се кълне, а те клатят глава и й вярват…

Откак осъдиха Ивана на смърт, тя като че забрави другите си деца. Денчо беше изпратен в концентрационен лагер, той пишеше, че е здрав и читав — нямаше за какво да го мисли. Дъщеря й, омъжена за стрелочник, живееше на гарата. Тя ги навестяваше от време на време, но все се занимаваше с бебето си и като ли че нехаеше много-много за брата си. Още по-рядко се вестяваше зет й. Той я окуражаваше. Е, че ако бесеха всички осъдени на смърт, казваше той, досега сума свят да са затрили… А то, прочетат им присъдите, помъчат ги, помъчат, па ги помилват. Зетят дойде и вчера. И този път той беше по-оживен и по-радостен. Тъй като постоянно пътуваше и тъй като се мешаше из София с по-големи хора, той винаги донасяше по някоя интересна новина. Сега, каза й той доверително, положението много се е подобрило. Русите заградили германците при Сталинград и скоро щели да ги из-требят до крак. Нашето правителство било много разтревожено и се готвело не само да помилва всички осъдени на смърт, но дори да ги амнистира. Един инженер казал на началника на гарата, че Червената армия бързо настъпвала. И радиото вече съобщило. Дори се забелязвало, че германците на Софийската гара си стягали багажите — пращали ги на Източния фронт, защото вече нямало кой да спира руснаците. При това положение, заключи зетят, нашите фашисти ще си помислят малко, преди да закачат някого на въжето. Сега положително ще помилват всички осъдени на смърт, в това не може да има никакво съмнение.

Докато зет й беше при нея и й разказваше такива хубави новини, Куна се поуспокои. Но малко след като си отиде, черните мисли пак зачоплиха мозъка й и тя отново клюмна. Тя знаеше, че Русия е много далече и че докато Червената армия пристигне, може би фашистите ще затрият сина й. Вечерта Тодор си дойде и потвърди, че германците при Сталинград били заградени. В кръчмите и кафенетата само за това се приказвало.

Свижданията с осъдените на смърт бяха много редки. И несигурни. Пущаха по веднъж на месеца, но ако скимнеше на затворническата управа, връщаха всички, които се трупаха, за да се срещнат със „смъртниците“. Тогава съсипаните родители, братя, сестри и близки оставяха вързопите с донесената храна и се връщаха покрусени. Крепеше ги само това, че все пак приемаха донесената храна. Ами ако някой ден върнат и нея…

И с писмата бяха много зле. Всичко на всичко досега те бяха получили от Иван две малки картички с по няколко редчета, и толкова. Преди две цедели един непознат мъж донесе на Тодор дълго писмо — изнесъл го тайно някакъв затворник. С това писмо те сума време се утешаваха. Иван пишеше, че живеят добре, че са здрави и читави и че се надяват да им заменят смъртните присъди с доживотен строг тъмничен затвор. Съобщаваше най-подробно по колко пъти получавали храна, каква била храната, как ги извеждали на разходка и как се забавлявали в килиите, за да минава по-леко времето… Той им пишеше още да не, се грижат за него, защото каквото ще стане, то ще стане и да се грижат, и да не се грижат. Всичко, каквото са можели да направят за него, те вече са го направили…