Георги Караславов - Танго

Тези последни думи разтревожиха и разстроиха Куна. Няколко дни и нощи тя плака, като че ли с нейния Иван беше свършено. Но после, когато се заредиха пак обикновените дни с разпити за затворциците и с грижи за писма и за нови свиждания, тя отново изпадна в своето обикновено мълчаливо и тъжно настроение.

Накрай в писмото си Иван изпращаше много здраве на всички и заявяваше, че не съжалява за нищо, освен дето е пропилял много дни нахалост, че е научил какво значи да се цени времето и че ако излезе жив и здрав от затвора, вече ще знае как да си нареди работата…

— Така, така — клатеше одобрително глава баба Дара. — Да се остави от това пусто политиканство, да си нареди работата като всички хора…

— Ама той не за такова нареждане пише ма, мале — забележи Тодор. — Той се кани, като излезе, още по-здравата да се залови за политиката…

Старата го изгледа учудена.

— Божичко — прекръсти се тя, — та не му ли стига това? Не му ли Дойде умът в главата?

Дните, през които даваха свиждания за обикновените затворници и когато приемаха храна за всички, бяха най-тежките и най-тревожните дни за Куна. Тя тръпнеше и час по час се вторачваше да зърне Тодор, за да разбере как се връща той — оклюмнал и с пълна бохча или по-спокоен и с някои дребни покупки за в къщи.

Но през тези дни, когато в затвора приемаха храна, Тодор също отиваше като болен, с подкосени крака и с най-страшни мисли, предположения и предчувствия. Докато да иде, докато да му приемат храната и докато да му върнат бележката с подписа на Ивана, той се задъхваше от тревога и му се струваше, че сърцето му престава да бие. Особено тежки и страшни бяха миговете, когато равнодушните надзиратели се бавеха да приемат храната. Тогава краката му се подкосяваха и пред очите му заиграваха жълти пеперуди. На излизане той гледаше студените каменни стени на затвора, хвърляше крадешком погледи към зловещите кулички по ъглите, дето вардеха стражите, и се питаше — как, с каква вест ще излезе следния път през остърганата врата, през която бяха влизали и излизали хиляди и хиляди хора и пред която винаги чакаха мъже и жени… Тодор се мъчеше да бъде по-спокоен и да не мисли за най-лошото, но ума му се от-плесваше все натам — към затвора и килията…

Понякога във въображението му изплаваше изневиделица една зловеща картина. Беше в Македония през Първата световна война. Заведоха ги да присъствуват на един разстрел. На три кола бяха привързани трима войници. Това бяха обикновени прости войници с разтреперани от студа мършави тела. Пред коловете бяха изправени взвод техни другари със заредени пушки. Чу се команда, екна залп и — когато, след замижаването, Тодор отвори очи, на коловете бяха увиснали и трепереха три простреляни тела. Колко просто и колко страшно беше всичко това. И беше толкова страшно, именно защото беше така просто. Разстреляните войници имаха близки, имаха свои, които в този момент нищо не знаеха и се лъжеха с надеждата, че ще ги срещнат, ще ги видят, ще ги прегърнат… С годините страшната картина на този разстрел „за назидание“ избледняваше и изчезваше бавно от съзнанието му. До преди година Тодор май никак вече не си спомняше за това. Но откак осъдиха Иван на смърт, ужасът на разстрела отново изплава от дълбочините на създанието му. И той напразно се мъчеше да се отърве от спомена за телата, които тръпнеха, отпуснати на коловете, като че ли още им беше студено. Тодор така се захласваше в този спомен и така упорито се мъчеше да го прогони, че понякога тръгваше за избата, а се озоваваше в обора. И чак когато воловете се разтъпкваха и се обръщаха към него с големите си влажни очи, той се сепваше и свръщаше бързо назад…

Но понякога му идеха и по-ободрителни мисли. Германците на изток бяха спрени. Червената армия започваше вече да ги отблъсва и да настъпва. А ето сега заградила цяла немска армия при Сталин-град. Смачкат ли тази заградена армия, тогава и тук друг вятър ще завее. Само дано дотогава да не изпълнят смъртните присъди. И защо ще ги изпълнят, питаше се сам Тодор. Че какъв е Иван, какви са неговите другари? Обикновени селянчета, прости момчета, не са някакви водачи, не са видни комунисти, пък не са направили и кой знае каква пакост — отрязали един кабел и подпалили няколко купи сено — голяма работа. Сигурно ще полежат още малко като „смъртници“ и като се види накъде върви работата, ще ги оставят на доживотен затвор, а сетне и съвсем ще ги освободят… Пък и няма тези разбойници да векуват в управлението… Иде краят им, скоро ще им се видят сметките… Само дано момчетата да останат живи… Право казва старата — на роб се надей, на гроб се не надей…