Георги Караславов - Танго

Снахата беше взела петстотин лева от майка си, но не смееше да каже, че си има свои пари. Ако свекърът научи за тях, може да й се сърди. И поради това тя само се молеше да я пусне на свиждане с Борис, а за пари и не смяташе да му загатва…

От малкото килерче над избата, тясно и тъмно като гроб, се обади баба Стана. От години се влачеше куцешком, но откак осъдиха Борис на смърт, старицата съвсем грохна. А от един месец само лежеше и пъшкаше, забравена и изоставена. Трябваше някой да я подкрепи, за да се приповдигне, но нямаше кой. Всички в къщи бяха заети, тичаха на-горе-надолу залисани, пъшкаха и плачеха, караха се и проклинаха. Само когато малкият Илчо заспеше, майка му, намерила сгода, се промъкваше до бабичката в килерчето, лежеше на слабите й гърди, които едва пъхаха, и плачеше безутешно. Старата я залъгваше с добротата на хората, от които зависеше животът на Борис, и я утешаваше с милостта на бога. Но снахата в празни работи не вярваше. Тя знаеше, че борбата става още по-ожесточена и се надяваше само на Червената армия. Ако Червената армия напредва, фашистките управници у нас ще се уплашат и няма да го обесят. Ето снощи тя научи, че съветските войски заградили германците при Сталинград. И тъй й се искаше да се види с Борис, да го докосне с пръст през решетката и да му каже радостната вест — да му я каже само с движение на устните. Но свекърът беше такъв темерутин…

И при най-малкия шум в къщата, и при най-слабото скръцване на коя да е врата, баба Стана ококорваше очи. Тази сутрин тя слушаше стъпките и разговорите, досещаше се, че е дошъл чужд човек и се топеше от мъка, дето не можеше да се дигне и сама да види какво става.

— Найде, кой е дошъл ма, чедо? — викна тя на Борисовица. — Но тъй като Найда не се обади, баба Стана помисли, че е Иловица, та повика и нея. — Кой е дошъл ма? Невесто? Вело? — Детето изплака — то беше задрямало в ръцете на майка си, но от виковете и разправиите в къщи отново се разшава и се разциври. — Найде, ти ли си, сна-шице? — викаше умолително баба Стана. — А?

— Аз съм, бабко — изправи се на вратата Найда. — Никакъв да не се види макар! — кълнеше тя без причина. — Тодор Проевият се домъкна, дано се в пъкъла провали проклетникът му… минал да ни подсети, като че ли ние не знаем какъв ден е днеска… И тате му рече, щом ще ходи, да занесе барем храната и ризата на Боре…

— Ами Ило няма ли да иде? — погледна я състрадателно и учудено баба Стана.

— Не — отвърна през глух задавен плач Найда. И като чу заканителната и укоризнена въздишка на бабичката, Найда притисна детето си с една ръка и се спусна, та склони глава върху гърдите й. — Бабко — простена тя глухо, но с такъв умолителен трепет, че бабата я погали милозливо, — кажи му да ме пусне… бабко, помоли го да ида и аз. Тебе той те слуша… на тебе той нищо не ти казва… Няма да му искам пари, мила ми бабо, имам си пари аз… Нали ще му кажеш, бабичко?

— Да му кажа, баби, защо да не му кажа, ама чува ли ме, вампиринът му… Нали го видиш какъв е облак… Тю-ю, как се пръкна такъв налетин… На, да мога да ходя, ще го нахокам, а то… Ох, господи, защо не си ме прибереш, та и аз да не се мъча веке…

— Викни му, бабо — молеше се Найда, като се притискаше до гърдите й и придържаше с една ръка разплаканото си дете. — Тебе той ще те послуша…

Баба Стана обеща да викне на сина си, да го сгълчи за коравото му сърце, и тя дълго и протяжно скимтя от своето тъмно килерче, но Ило не се обади. И старата отново започна да кълне сина си.

Такъв си беше той от малък — мълчалив и корав, все замислен и съсредоточен в себе си, упорит като овен. Той не беше заядлив човек, не беше злопаметен и отмъстителен, но хората се бояха от него. И уважаваха го. Защото той беше умен и приказваше пътни и свестни приказки. Като никой друг сиромах в селото, богаташите не смееха да го под-ритват. Той никога и никому не беше се подмазвал, никому за нищо не беше се молил, простираше се според чергата си и работеше денонощно. Останал сирак, той яде ратайски хляб, живя при втори баща, ходи на гурбет с майстори-зидари. Честолюбив и амбициозен, издръжлив и здрав, него го караха да върши работа, която не бе нито за годините му, нито според платата му. Никога и за нищо той не изклинчи и не се огъна. Беше отстъпчив, но не можеше да търпи, когато някой хитруваше и се мъчеше да му прехвърли своята работа. С другарите беше другар, на враговете беше враг, с честните беше честен и благ. Мъчно обещаваше, но обещаеше ли нещо, изпълняваше го точно и добросъвестно.