Георги Караславов - Танго

По-големите му синове бяха работници в София. Там се заселиха и се задомиха. Само Борис си остана при него на село. Борис обичаше механиката, занимаваше се с електротехника и понякога, през летните дни, помагаше на жените в полската работа на двете нивички и в малката градина. През последните няколко години те засяваха тези малки нивички и градината с картофи, от които отделяха по нещо за продан. Изпичаха и по няколко казана със сливи, та хващаха по някоя странична пара.

Ило, който беше схватлив и умен мъж, виждаше как Борис потъва в политическата борба, но никога не му продума нито думица, не се опита да го възпре или да го отклони. „Момчето е на прав път“, казваше си той. „Ето, такива като него ще оправят света.“ И нито веднъж не се тюхна, когато го арестуваха, макар и да знаеше, че присъдата можеше да бъде и от най-тежките. След прочитането на присъдите той едничък от близките на „смъртниците“ не захленчи, не изпадна в паника, не хукна да подава молби за царска милост. Инак той тича много, той тича дори повече от всички, за да организира добра защита на сина си и да облекчи положението му. Той знаеше, че борбата е ожесточена до крайност, че времето е тежко и че осъдените на смърт са жертва на политическия момент. По-рано за много по-тежки провинения даваха дванайсет години, в краен случай осъждаха на доживотен затвор.

Като се върнаха в село след прочитането на присъдата и като гледаше как жените се бъхтят и се късат от рев, той рече:

— Е, няма що, това е бой, а в боя и противникът стреля — все някой ще падне.

Но колкото и да беше външно спокоен, затворен, разсъдлив и по своему корав, все пак откак осъдиха Борис на смърт, Ило като че ли се смали, лицето му още повече хлътна и се сбърчи, очите му още по-дълбоко потънаха в свъсените орбити и започнаха да гледат по-строго. Той обичаше еднакво всичките си деца и еднакво се грижеше за всички, но дълбоко в сърцето му имаше някакви по-силни чувства на обич към Борис. Той го виждаше такъв, какъвто сам желаеше да бъде на младини: събуден, самостоятелен, практичен, издигнат политически. Наистина и годините сега бяха по-други, по-благоприятни за работата и напредъка на сиромашките младежи, но все пак и по характер Борис беше такъв, какъвто го искаше Ило.

През много вечери след произнасянето на смъртната присъда Ило се свиваше в някой затулен кът на двора, пушеше механически, пущаше по навик гъстите кълбета дим и мислеше за малкия си син. Мило му беше за него, съжаляваше го и с радост би отишъл да го замени и в килията, и на бесилката. Защото той знаеше, че Борис е по-потребен за работата, за партията, за борбата. Той и сега би го заместил, колкото му държат силите, и беше готов да помага на ония, които продължаваха делото, но те и не идеха при него, те не търсеха неговата помощ. И това го огорчаваше. Струваше му се, че е вече излишен… Той сам се опита да намери заместниците на осъдените комунисти, но сигурно не попадаше на тях или пък те се страхуваха да му се открият, защото винаги удряше на камък… А че работеха, личеше от това, дето полицията се опита да арестува още един момък, но не успя. Той се изплъзна от ръцете й и стана нелегален… Да можеше да влезе във връзка с него, Ило би му дал подслон, храна, би му помагал във всичко. Но при Ило не се отбиваха. Защо?

Ило заспиваше много късно и се събуждаше рано. Но не ставаше тутакси, а се взираше в тъмните стени на стаята и през главата му минаваха какви не кроежи.

Понякога жена му искаше да го попита за положението на Борис, копнееше да чуе за него поне една утешителна дума, но се страхуваше да го подхване, защото знаеше колко Ило е открит и прям. Преди два дни тя съвсем предпазливо загатна, че се говорело за помилване.

— Не ми се вярва — отговори той студено и веднага поясни: — На Източния фронт германците губят, тук народът се надига — и нашите фашисти все ще удушат някого, за да покажат, че са силни.

Вела примижа, като че я удариха по главата. Тя политна и се подпря на вратата. „Все някого ще удушат!…“ Ох, как го рече! Цял ден и цяла нощ тези страшни думи чукаха в мозъка й. Той можеше да бъде и по-мек, и по-внимателен, каквито бяха някои други мъже, но тя го обичаше и го тачеше дълбоко в душата си. Тя и сама не знаеше защо го обичаше и защо му прощаваше от сърце и суровината, и коравината, и затвореността.

Вела не се омъжи за него по любов. Той не беше нито хубавец, нито знатен с нещо, нито пък беше богат. А тя, макар че беше бедна, не беше от последните моми. Майка й я убеди да го вземе. Бил сам, каквото имал, само на него щяло да остане, нямала свекър, а свекървата била добра, щели да се разбират с нея… Младото момиче е като млад стрък — навеждай го все на една посока и то ще се превие. Така се преви и склони и Вела. И тя сигурно не би се излъгала, ако да не бяха тия проклети войни. Близо шест години тя го посрещаше и изпращаше все като войник. Бяха мъки без него, беше сиромашия, беше труд, но мина всичко, забрави се. И няма мъка на този свят, която да не може да се забрави, стига да има живот и здраве. Докато да я сполети бедата с Борис, Вела беше доволна. Синовете й отраснаха, не бяха ни сакати, ни слепи, умни и редовити мъже бяха и уважаваха и тачеха я, но… дойде ударът върху Борис и всичко изведнъж се скърши. Оттогава тя ходеше като занесена. Наистина пред другите-, дори пред свекърва си и пред снахата, тя не се издаваше, макар, както му беше редно, честичко да си поплакваше пред тях. Но все пак в най-тежките минути тя ги утешаваше и самичка знаеше какво беше на сърцето й през това време.