Любен Дилов - Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

— Как така не знаеш? Ами ако ни отнесе кой знае накъде?

— Нека ни отнесе кой знае къде! — отзова се гласът й като треперливо ехо.

Много особено му прозвуча този глас и той запита предпазливо:

— Нуми, плачеш ли?

— Плача! — изхлипа тъмнината пред него.

— Но защо? Ти не си виновна.

— Сигурно си нямам на Пира вече ни мама, ни татко, ни никого. Пък ти си несъвместим с мен.

Николай спря да пълзи, защото стените на прохода сякаш го стиснаха със смазваща сила и от двете страни. Нима и той си нямаше вече нийде никого по света?

— Нуми! Къде си? — извика той почти в ужас.

Бе му се сторило, че я е изгубил в този непрогледен мрак, че никога не ще се измъкне сам от него.

— Тук съм — обади се тя съвсем отблизо.

— Подай ръка, не те виждам.

— Подадох я — каза тя.

Ники застана на колене и зашари с пръсти пред себе си, Най-после те докоснаха, а после и сграбчиха нещо крехкичко, топличко и разтреперано като врабче.

— Вече ми мина — увери я той. — Сигурно вече ми е минало, нищо не усещам. Не плачи! Ще измислим нещо. Някоя много хубава игра! Знаеш ли, на мен понякога ми идват такива луди мисли! Затова ми и викат „Лудото“, не толкова заради името…

— Смачка ми пръстите! — прекъсна го тя.

Той отпусна ръката й, но я задържа в своята.

— Искаш ли аз да ти казвам знанията, които има в изкуствения ми мозък, та да ги научиш и ти? А ти пък ще ме научиш как да ми идват луди мисли.

Не такава игра си представяше Ники Лудото. А и как щеше да я научи да и идват луди мисли в главата, когато там непрекъснато се обаждаше тоя неин толкова сериозен изкуствен мозък? Но по-важното бе, че тя вече не плачеше, а за да я и развесели, той каза с гласа на мъдрия си прадядо:

— В своя дълъг и не лек живот, Нуми, аз не съм срещал такова чудесно момиче като теб!

— Наистина ли? — тихичко попита тя.

— Честна дума!

Сега пък тя смачка пръстите му. Но то явно бе от благодарност.

— Кажи после на Мало да ни намери някоя планета със страшни зверове — закани се Ники храбро на бъдещето. — С такива зверове, дето ги няма никъде по света!

— Но щом ги няма никъде по света, как тогава ще ги намери? — веднага се обади прекалено логичното мозъче на експерименталното момиче. — На мен пък ми се иска някоя много красива планета. Някоя планета, пълна с най-най-красивите цветя.

— Е, както искаш! — отстъпи Ники, макар че какви ли луди мисли могат да хрумнат на човека на планета, пълна само с цветя.

— Не — каза неочаквано Нуми. — Ще бъде както ти искаш.

Той се заинати:

— Аа, не! Както ти искаш!

— Но аз искам да бъде както ти искаш.

— Добре. Ти искаш да бъде както аз искам. Но понеже аз искам да бъде както ти искаш, значи трябва да бъде както ти искаш.

— Пак сме несъвместими! — почти изплака момичето.

— Дрън-дрън — рече той. — Много сме си съвместими!

— Какво е това „дрън-дрън“?

Ето че пак трябваше да й обяснява нещо, което не беше за обясняване!

— Такова! Когато се съберат два мозъка и единият ти дрънка едни глупости, пък другият ти дрънка други глупости! Давай по-нататък, че ми изтръпнаха краката да клеча в тая теснотия!

— Но ние си имаме и трети — опита се да възрази момичето, пак не разбрало добре шегата му.

Ники я бутна да върви напред.

— Видя ли! Двама души с три мозъка винаги по-лесно ще се разберат. Хайде!…

И те продължиха да пълзят в обратната посока на тази, в която ги отнасяше фантастичният космически Пегас.

Накъде ли ги отнасяше, наистина? Засега това знаеше единствено той. Но ако отново потърсим тези две деца на човешкия род — Нуми от Пира и Ники от Земята, непременно ще ги срещнем някой ден някъде сред звездите. Защото Спасителят на живота, или както го наричаха на пирански език Малогалоталотим, сигурно нямаше да позволи те да загинат.

Засега те седяха, потопени до шията в хранителния разтвор на топлата му майчинска утроба и продължаваха да спорят съвместими ли са помежду си, или са несъвместими. А започнат ли да спорят момче и момиче, това понякога трае доста дълго. Особено, ако са от две различни цивилизации. Затова нека ги оставим да се наспорят до насита и да хвърлим през това време един прощален поглед през вълшебното око на Мало!

Той отново бе набрал най-високата си скорост и летеше в пъстрия дъгоцветен тунел от звезди. А който от вас е летял в такъв звезден тунел, знае, че там е толкова красиво, та чак онемяваш. И преставаш да мислиш накъде ще те отведе той — при добро или зло, при звяр или човек. Защото, в който и край на Вселената да те изведе, там винаги и всичко ще бъде като в същинска приказка.