Любен Дилов: Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

Ники обаче, като всяко земно момче, малко се срамуваше от разнежванията и плахо предложи:

— Хайде изключи тоя твой мозък, а? Тук вече не ти е нужен.

— Сигурно искаш да си помислиш нещо лошо за мен — рече Нуми. — Не се безпокой, ето, изключвам го.

Понеже бяха оставили едното фенерче да им свети, той видя ръката й да прави познатия му вече жест. А този жест му се стори сега много мил и кокетен. И искрено се учуди:

— Че защо трябва да мисля нещо лошо за теб? Нищо не си ми направила.

— А там, в затвора?

Той се позасмя, защото, разбира се, отдавна бе й простил.

— Вярно, ядоса ме няколко пъти, но вие момичетата сте си просто такива, няма значение колко мозъка имате.

— Какви такива?

— Такива… — затрудни се момчето. — Ядосващи!

— И вие сте понякога ядосващи.

— Сигурно. Но хайде сега да не се ядосваме, а! Гладен съм като кучка.

— Как са гладни кучките? — зададе веднага тя един от ядосващите го въпроси.

— У нас има такъв израз. Когато някой е много гладен, казва: гладен съм като куче. Но аз казвам: като кучка. Защо ще се заяждам само с кучетата? Трябва да има равноправие.

— Тогава аз пък съм гладна като куче — каза Нуми. — Да идем да се нахраним!

— Буф! — възкликна той. — Само с това няма да мине, трябва ми и хапче.

— Вземи си едно. Тук не се наложи да ги употребяваме. Знаеш ли, ти почна много хубаво да казваш това наше „буф“!

Николай се сконфузи, защото си мислеше, че я подиграва, като го повтаря. Рече:

— Ето, това е вредното влияние на чуждите цивилизации!

И побърза да глътне вече изваденото хапче. Заслуша се в стомаха си. Той пак се изпълни бавно с оная чудодейна топла сладост, която наистина засищаше.

Нуми се надигна на лакът и се взря в лицето му.

— Какво мислиш сега? Иска ми се да узная, а ти не позволяваш да включа мозъка си.

— Мисля си какво да продиктувам в записния апарат за тая цивилизация. Така и не разбрахме нито как се казва, нито накъде се върти. На ляво ли, на дясно ли? Но сигурно в погрешна посока.

Момичето весело се засмя.

— Много ми харесва, че умееш да се шегуваш. Макар че понякога се шегуваш и с неща, които са много сериозни. Аз така не мога. Пречи ми изкуственият мозък. Щом нещо ми се стори смешно, той веднага ми го обяснява и то престава да бъде смешно.

Той се поразмърда, защото му стана неловко — и от признанието й, и от близостта на нейното лице.

— Така е, изкуствените мозъци не могат да се шегуват. Те винаги са страшно сериозни.

— Но аз имам и естествен.

— Него трябва да слушаш повече, аз така мисля. Оня ти казва чужди знания.

— Но тогава експериментът ще отиде на кино — повтори сега пък тя неговия израз.

— Да върви — каза Ники убедено. — Човекът не може да бъде експеримент, това е обидно за него. Човекът е най-висшето същество на Вселената.

— А Мало?

— Мало… Мало не го знаем какъв е. Може и той да е създаден от човека. Нали така казва вашата легенда.

— И какво още си мислиш за тази цивилизация? Нали и те са хора?

Хора бяха, но наистина бе трудно да наречеш най-висши същества ония звездни бебешори, които си разменяха и продаваха звездите като стъклени топчета за игра. За да избегне затруднението, Ники отвърна:

— Мъчно ми е за оня симпатичен шишко.

Момичето от Пира се зарадва.

— Видя ли, че не сме толкова различни! И аз все за него си мисля. И знаеш ли какво ми хрумна? Да помолим Мало да ни върне след известно време. Нали тогава там ще са минали много години и всичко ще се е променило. Ще видим дали тази цивилизация е разбрала истините, дали е разбрала какъв чудесен човек беше Короторо.

— И ще положим пред паметника му един венец от звезди — добави Ники.

Тя го изгледа с очи, които сега светеха досущ като звездици.

— Ти си чудесно момче, Николай Петров Иванов Стоянов Петров…

— Ама недей всичките! — прекъсна я той.

— Не разбирам защо са те кръстили „Лудото“, но аз…

— Нали ти казах, съкратено е от Лудогорски.

— Ти си чудесно момче, Ники!

— Добре де, каза го вече — смути се той и не му хрумна по-сполучлива шега. — Пък и аз отдавна си го знам.

— Не ме прекъсвай, моля те — продължи тя все в този тон, сякаш се изказваше на пионерско събрание. На земно, разбира се, защото Ники не знаеше дали на Пира има такава организация. — Ти не можеш да чуваш моите мисли, Ники, затова аз искам да ти ги кажа. Ти се държа като истински мъж. Ако не беше ти, сигурно нямаше да се спасим. И Короторо щеше веднага да загине.

Тя още се наведе към него и Ники издуха в лицето й доста тревожно: