Любен Дилов: Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

— Отвори си шлема и му кажи да се качи, че не можем да го вдигнем! — нареди той на Нуми.

Тя послушно откопча шлема си и го пусна да виси на гърба й. После с думи и ръце подкара беззвездния дебеланко към каруцата.

Ники също пусна своя шлем да виси на каишката и каза:

— Угаси фенерчето!

Светлината угасна, както изгасва внезапно падаща звезда, и това допълнително раздвижи Короторо. Той окончателно се съвзе, разбра, изглежда, че не го грози опасност, а го водят към избавлението и забързано, но със смешна тромавост се качи в каруцата. Двамата пъргаво скочиха зад него.

— Кажи му той да управлява. Сигурно знае как.

Нуми преведе нареждането и Короторо взе въжените поводи в късопръстите си ръце. Двете животни, които също бяха се вцепенили от необикновената и за тях светлина, сега послушно повлякоха каруцата.

— Накъде да кара? — попита Нуми.

— При пирамидката, разбира се. Кажи му да кара колкото се може по-бързо, ако му е мил животът. А ти викай Мало. Викай го със всичките си мозъци, щото, ако не дойде, загубени сме. Сигурно ще пуснат цяла армия подире ни.

Нуми погледна компасчето на ръката си и определи с ръка посоката на Короторо. Животните проточиха дългите си ламести шии и каруцата затрополи по каменистия път. Уж бързо, но колко ли може да бърза една такава оранжево-зелена кръстоска между балканско магаре и перуанска лама! Колкото само да пали нетърпението ти и да те ядосва.

Но Николай не им се разсърди. Дори му стана весело. От свежия нощен въздух му стана весело и от вкуса на свободата. Защото истинската свобода се усеща дори на устните. И от тия кротки звезди, които примигваха над главите им, сякаш се чувствуваха виновни, че заради тях тримата бяха изпаднали в такава беда.

Пристигнаха след около два часа по правата посока на компаса. Ламомагаретата или магароламите сигурно бяха си въобразили, че са тичали много бързо, защото дишаха тежко и целите блестяха в оранжево-зелена пот. Въздухът излизаше от дългите им шии шумно, като от спукан паропровод. Но дебелият Короторо се надигна на пръсти и благодарно потупа потните им задници.

Пирамидката от тревни чимове си стърчеше самотна сред полето. Далеч от селището на хората, звездите тук сякаш мигаха по-радостно. Но никакъв Мало не се виждаше и сред тях.

— Имам чувството, че ще дойде — каза Нуми, след като постоя напрегнато заслушана.

— То, ако само с чувства се вършеше работата… — измърмори Николай, намеквайки за нейните неуместни угризения и съжаления по време на разправията със звездните.

Той се оглеждаше из полето за преследвачи, надявайки се, че звездните ще да са достатъчно наплашени от фенерчето и упойващия газ, та не ще смеят да дойдат дотук. Нуми се засегна заради чувствата си и заради Мало.

— Не съм сигурна дали съм чула гласа му, но в мен има една увереност, че ще дойде. Сигурно той ми е внушил тази увереност.

— И какво ти внуши да правиш?

— Да чакаме.

— Е, това щях да направя и без да ми го внушава някой — подигра я Ники. — Какво друго ни остава, освен да чакаме.

— Но защо си такъв — огорчи се момичето. — Защо не се радваш, че се спасихме? Виж Короторо колко се радва!

Дебеличкият певец наистина бе започнал да танцува около пирамидката, както се танцува около някое свещено място. Въпреки дебелината си, той стъпваше изненадващо леко, преместваше крак пред крак, виеше грациозно ръце над главата си и се въртеше като същинска балерина. Вярно, малко смешничка балерина, но лицето му и в тъмното излъчваше такова упоение, че танцът му приличаше на свещенодействие. Гърлото му издаваше топли ритмични звуци и Ники се запита защо гласът му бе толкова мелодичен, за разлика от грачещите гласове на звездните и дебелия груб глас на овчаря. Дали това не беше някаква особена трета раса тук, или пък певците просто си се раждаха с такива гласове.

— Кажи му да не бърза толкова с радостта, а да си помисли как да се отърве.

— Трябва да уважаваме чувствата на чуждите цивилизации — поучи го Нуми и заради собствените си чувства, които той бе обидил преди малко.

— Да, бе, да! — присмя й се Ники. — Слушай, колко пъти ще ти казвам да оставиш на мира моите мисли? — кипна той. — По-добре слушай дали не иде Мало, че ако не дойде, не знам каква песен ще запеем с тебе!

— Моля, извинявай! Но аз, без да искам. Когато мислиш нещо лошо, то се излъчва толкова силно, че направо ми кънти в мозъка.