Любен Дилов - Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

— Още ли се дърпа? — попита Ники, раздразнен от неоправданото, както му се струваше, губене на време.

— Не иска. Нямало после да му повярват. А сега му вярвали. Пак тая странна логика! Чакай да се посъветвам с мозъка си. — Тя се заслуша в себе си и скоро додаде. — Хората тук изглежда вярват повече в истината, която е в песните, отколкото в истината, която е пред очите им. Странно, нали?

— Напомни му, че ще го убият!

Певецът тъжно поклати глава, след като изслуша напомнянето.

— Така е, ще ме убият. Но тогава още повече хора ще ми повярват. И ще запеят песните ми. И когато всички ми повярват, ще ми вдигнат паметник. А в паметниците най-много се вярва.

— Какво казва? — попита Ники. — И по-бързо, моля ти се! Стига сте дрънкали.

— Какво е това „дрънкали“?

— Дискутирали, разисквали, обсъждали… — изреди той бързо няколко пояснения, като се стараеше момичето да не отгатне от мислите му, че не са съвсем верни.

— Аха — рече все пак малко недоверчиво Нуми и му предаде думите на певеца.

Ники се позамисли, но палавостта му надделя.

— Странно е наистина, но може и да е прав. — После рече с гласа на прадядо си. — В своя дълъг и не лек живот, Нуми, аз съм забелязал, че хората по-лесно вярват на камъните, отколкото на истините.

— Обичам го! — въздъхна момичето.

— Чак пък толкова — изревнува момчето. — Като го обичаш, не помисли ли за времето? Ако е вярно, че Мало го умъртвява, пък тука се удължава, тогава знаеш ли какво ще стане? Когато го върнем, тук няма да има вече ни звездни, ни беззвездни. На кого ще пее тогава истините си? Бъдещите хора ще си ги знаят. И ще му се смеят. Това ще означава ние да го убием. И то много по-жестоко. Човек трябва да си седи в своето време и там да се бори за правдата. Истините на чуждите цивилизации са чужди истини.

Нуми го изгледа удивено.

— Ники, но ти си можел да говориш така умно както моят изкуствен мозък! И той ми подсказва същото.

Момчето не знаеше дали да се засегне, или да се чувствува поласкано. Рече смутено усмихнат:

— Хайде, хайде! Няма да се дадем на някакъв си там изкуствен мозък, я! Да тръгваме!

И за да съкрати сбогуването, той пристъпи към все още коленичилия певец. Хвана го за раменете, изправи го и го прегърна, тупайки го по гърба.

— Довиждане, Короторо! И се дръж! Не се давай на тия глупаци, на които звездите им служат само да си кичат с тях коремите.

Каза го, макар да знаеше, че няма да го разбере, но певецът сякаш все пак го разбра и храбро се изпъна в прегръдката му.

Нуми също го прегърна и изхлипа на рамото му.

— Довиждане, мили Короторо! Песните ти са много, много хубави! Аз ще ги отнеса в другите светове, та и там да ги пеят.

Това беше вече на неговия език и певецът отново падна покъртен на колене пред спасителите си. Но земното момче не обичаше такива „глезотии“, както ги наричаше то. Върна се, подвикна му едно строго „Ей!“ и решително го изправи. Дори повдигна с ръка дебеличката му брадичка, та да изправи и главата му. И това беше последното им вмешателство в работите на тая цивилизация.

Двамата извървяха разстоянието до Мало гърбом и все му махаха с ръце. Чак докато изчезнаха с главите напред в меката и пропусклива плът на загадъчното същество. А Короторо продължи да стои така, както би стоял навярно върху постамента на бъдещия си паметник.

Мало отново се нажежи до слънчево жълто, погълна гравитацията около себе си, източи се нагоре и като стрела се заби в предутринното небе.

На поляната останаха само окаменелият певец и пирамидката от свежозелени чимове. Певецът щеше да си отиде след малко, за да разнася своите песни, докато не отрежат главата му заедно с песните в нея. Тогава пирамидката щеше да остане единствен свидетел за това, че тук някога са идвали хора от други светове.

Тукашните хора щяха да цъкат недоумяващо с език пред нея, както и ние на Земята цъкаме с език пред някои подобни древни загадки. Едни щяха да вярват, че тя е създадена от чуждопланетни пришълци, други нямаше да вярват. Защото хората навсякъде са такива.

Който от вас някога е свидетелствувал за нещо си, знае много добре, че винаги е така: едни ти вярват, други не ти вярват.

Мало беше сега за двете деца и майка, и баща, и родина. Така поне го усетиха, щом влязоха в него. Те не знаеха дали и той им се радва, защото не разбираха неговите чувства, но щом захвърлиха шлемовете, за да не тежат на гърбовете им и се проснаха един до друг, за да понесат по-леко безтегловността на излитането, и двамата си помислиха с обич и благодарност за него. И се надяваха, че той, всемогъщият и всезнаещият, ще прочете тези им мисли.