Любен Дилов - Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

Внезапно купчината скочи с неразбираем вик. Двамата се дръпнаха, не по-малко уплашени, а човекът избяга чак в другия ъгъл на нишата и се сви между двете стени. Дрипите му се затресоха като окачени на въже дрехи, когато дърпаш въжето. Ники неведнъж бе го правил като по-малък, за да ядосва майка си.

— Кажи му да не се плаши — нареди й той, защото човекът бе този, който сега се боеше повече от тях.

— Няма да ме чуе. Трябва да сваля шлема си.

— Сигурно и от шлемовете ни се плаши, свали го. Аз ще те пазя — рече той и приготви в двете си ръце приспивното флаконче и фенерчето.

Светна и човекът рухна на пода, заслепен от ярката светлина. Ръцете му трепереха и не държаха никакво оръжие, И целият той видимо не бе в състояние нито да напада, нито да се брани. Двамата можеха спокойно да махнат шлемовете и да ги оставят да висят на гърбовете си. И вече спокойно да огледат втория представител на тукашната цивилизация, когото срещаха.

Нуми изрече няколко непознати думи, сигурно от научените от овчаря. Онзи повдигна глава към нея, отначало плахо, после изведнъж се преобрази. Поотупа с длани дебелите си бедняшки дрехи и храбро се изпъна насреща им. Отвърна с няколко неразбираеми слова.

Ники поповдигна пистолетчето с приспиващия газ към лицето му и попита какво е казал.

— Не разбрах добре — отговори момичето. — Каза, че бил готов за нещо си, но не знам за какво.

Ники си помисли, че той вероятно се крие тук, щом е самичък в тази изоставена сграда и щом сънува, че го гонят. Това окончателно го успокои. А и видът му беше по-скоро смешен, отколкото обезпокоителен.

Беше висок почти колкото него — твърде нисък ръст за един възрастен човек. Но пък и в лицето му, голобрадо, с дебели лъскави бузи, имаше нещо детско, макар да бе лице на възрастен. Особено в ясните му големи очи, които го гледаха сега с отчаяна смелост. Дрехите му навярно са били някога оранжеви като на овчаря, но бяха загубили отдавна цвета си. Те обвиваха едно доста дебело телце с късички ръце и крака. Изобщо цялата му фигура беше доста комична. Комична бе и храбрата му стойка, защото двете деца с нищо не го заплашваха.

— Не ми пречи — каза Нуми сърдито, пак отгатнала мислите му. — Ти сам каза, че не бива да се смеем на другите цивилизации. Може да е смешен, но е много по-умен от овчаря.

И тя направи един подканящ жест на миролюбие към него, а за нагледност, сама седна на пода. Храбростта в детските очи на дебелия се смени от плахо учудване. Ники заповеднически му посочи пода. Така де, няма едно момиче от толкова развита цивилизация като Пира да му седи в краката!

Дебелият разбра жеста му и покорно седна в своето кьоше.

— Още се плаши — рече Нуми. — И той ни помисли за някакви звездни хора. Целият му мозък трепери, макар сега да се опитва да се държи храбро. Странно, какви ли ще да са тия звездни хора, та толкова ги е страх от тях?

— Питай го за какво е готов — предложи Ники, за когото бе важно да разбере дали това не е някой укриващ се престъпник.

Нуми попита нещо, дебелият отвърна нещо. Думите излизаха обаче от гърлото му не така грубо и дрезгаво, както при овчаря, а с учудваща мелодичност и топлота. Като из гърлото на гугутка: гу-гу-гу…

— Казва, че никога няма да се откаже от истината. Дори веднага да му отрежем главата.

— Толкова много ли му разбираш вече? — удиви се Ники.

— Половината прочетох в мозъка му. Там той виждаше как му отрязват главата.

— Кажи му, че Мало ми отмъкна ножчето и няма сега с какво да му я отрежа — рече весело Ники, усетил се вече съвсем като господар на положението. — Затова нека спокойно ни разкаже каква е тая истина, дето режат глави за нея.

— Моля те, не ми пречи със смешките си — сопна му се Нуми и подхвана един оживен разговор.

В него тя явно още обогатяваше познанията си, защото често доописваше нещо с ръце, често кривеше муцунката си, изобразявайки разни чувства и настроения. А дебелият гукаше все по-храбро насреща й.

По едно време той рипна от мястото си и смешно заподскача из голата прашна стая-ниша.

— Какво му стана? — попита Ники, който едва не бе натиснал копчето на газовия си пистолет, решил, че онзи скача да го нападне.

— Махни това! — рече бързо Нуми. — Чуваш ли, скрий го! Той разбра най-после, че не сме от тукашните звездни хора. А като му обясних, че идваме от други звезди, мозъкът му направо полудя от радост.

Дебелият продължаваше да се върти и да размахва късичките си ръце, а гърлото му гукаше като на влюбена гугутка.