Любен Дилов - Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

— Ще свършиш ли скоро?

— Да — отвърна Нуми. — Неговият мозък е доста беден. Не може да ми каже много неща.

Понеже мъката все пак бе му причинила тя и нейният Мало, той се заяде:

— Вашите овчари на Пира да не би да са по-умни?

— Ние нямаме овчари.

— Вярно, вие там ядете само хапчета!

— Не ядем само хапчета, но и не убиваме животните като вас, за да ги ядем. Всичко си произвеждаме сами. Ставай, ще вървим!

— Накъде?

— Той ми каза, че не било далеч от другите хора. Имало два вида хора тук — звездни и беззвездни. Не разбрах обаче каква е разликата. Той самият е от беззвездните. Попита ме дали ние сме от звездните и аз казах, че сме от други звезди, а той пак се уплаши и почна да ми се кланя. Но после се успокои. Каза, че сигурно не сме истински звездни хора, защото звездните хора не разговаряли с беззвездните. Освен това те сега спели. Те спели през деня, а живеели през нощта. Сигурно затова им казват звездни.

Ники се приближи към стадото, престраши се, попипа опашката на една от овцете. Животното вдигна глава, обърна я към него и го изгледа кротко, досущ като земна овца.

— Питай го защо овцете стоят така.

Нуми посочи овцете, каза нещо. Овчарят отговори нещо и посочи слънцето.

— Стоят така, защото им е горещо — преведе момичето. — Като слезе слънцето, ще се обърнат и ще почнат да пасат.

— А на него не му ли е горещо?

Нуми храбро подръпна дебелото рунтаво наметало на овчаря, каза му три непознати думи. Той й отговори с повече.

— Не му е горещо. Горещо било на звездните хора. На беззвездните им е студено. И аз не го разбирам — добави тя бързо, прочела с изкуствения си мозък недоумението на своя приятел. — Като ги намерим, тогава ще узнаем.

— А от кой клон на човечеството са? Да не би от този… как се казваше? На Утнапищим?

— Нищо не знае за произхода им, нито дори как се казва тяхната планета.

— Да вървим тогава. Тоя беззвездник не е интересен. Такива и ние си имаме.

— Пак почна да мислиш лоши неща — укори го тя. — А той ти даде да ядеш.

Ники извади от джоба си една нова дъвка, пристъпи към овчаря и му я подаде с насърчителна усмивка.

Грамадният овчар плахо пое пъстрата и лъскава плочка, но тя явно му се хареса. Ники се досети, че трябва да му покаже как да си послужи с нея и си я взе обратно. Разви внимателно станиола и чак тогава я поднесе към устата му. После задъвка демонстративно. Овчарят послушно я сдъвка няколко пъти и бързо я глътна.

— Ей — стресна се Ники, но вече бе късно. Пък и очите на овчаря светеха щастливо, та всякакво обяснение ставаше излишно.

Той умолително протегна грамадната си ръка към шарения станиол. Ники грижливо го оглади и му го подаде. Овчарят така засия, че носът му светна като току-що измит морков. И така се заклана в знак на благодарност, че гуглата отново се смъкна до брадата му. Но ръцете му и слепешката извадиха една трета топка от странното сирене.

Ники взе топката, макар тя да му се видя сега доста противна.

Не биваше да го обижда, пък и не се знаеше дали ще намерят друга храна. И му се поклони. Овчарят се поклони още по-дълбоко, чак в тревата опря брадата му.

Нуми също се поклони, но не така дървено, както бе го направил Ники, а много кокетно и мило. Как всичко умее, отбеляза в себе си момчето. Хубаво момиче! Тя весело му се закани с пръст.

— Ей, я си чети там неговите мисли — скара й се той. — Не се занимавай с мен!

— Той няма вече мисли — отвърна тя. — Радва се на станиола.

— Да не му пречим тогава! — предложи Ники и за да прикрие смущението си, махна с ръка за сбогом. — Чао!

Овчарят обаче не знаеше дори и италиански, та нищо не отвърна.

Двамата извървяха много часове, без да стигнат някакво поселище. Вероятно овчарят не бе ги упътил правилно и по това също приличаше на земен овчар. Който се е допитвал за пътя до някой овчар, знае, че когато той му отговори: „А, близо е, ей го е, там!“, непременно му предстоят поне три-четири часа бързо ходене.

От време на време спираха да си починат и Ники си зобваше от мазната топка, но момичето отказваше да я опита. Твърдеше, че не била гладна. Знае ли ги човек жените от тая Пира — може и те да са като майка му и приятелките й, които все за ядене говореха и все отказваха да ядат това или онова, обикновено — най-вкусното. Като че ли вкусните неща бяха отровни. И пак си оставаха дебели. Но защо пък Нуми ще пази диета, тъничка е като стръкче цвете?