Любен Дилов - Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

Едва привечер зърнаха една самотна сграда. Необикновена сграда. Долу беше широка, после се стесняваше, а етажите й се навиваха над широката основа като спирала. Приличаше на огромна охлювидна черупка, отдавна изоставена от охлюва. Защото бе тъмна и стара. Нямаше дори врата, а само черен тунелен вход.

Ники подвикна в него едно „Ало“, но с онзи глас, с който се обаждаше по телефона на класната си, когато й се извиняваше за някое бъдещо отсъствие от училище.

Вътре или нямаше никой, или не разбираха от земното телефонно повикване.

— Да влезем ли? — пошушна му Нуми.

— Ами ако има духове? — отвърна й той с още по-тайнствен шепот.

Ники се шегуваше, разбира се, но момичето от Пира пак не го разбра. Наложи се да й разкаже нещичко за духовете и привиденията, ако искаше да я уплаши.

— Изобщо, богат асортимент — заключи той. — Караконджоли, вампири, таласъми, самодиви, русалки…

— Но има ли ги наистина?

— Буф — възкликна той. — През цялото време ти разправям, че това са само вярвания. На простите хора. Привидения. Вярваш ли в тях, виждаш ги. Ако не вярваш, не съществуват.

— А ти вярваш ли в тях?

— Толкова ли прост изглеждам?

— И не те е страх?

— Щом не вярвам, от какво да ме е страх?

Експерименталното момиче се позамисли.

— Моят мозък също ми казва, че не са възможни такива същества. Противоречи на природата. Но аз си мисля, Ники, ами ако те нападат и такива, дето не вярват в тях? Хайде да се махаме оттука.

Николай не бе допускал такава възможност — духовете да нападат и невярващите в тях. И се уплаши. Но не биваше да се излага пред момичето, което сега толкова го слушаше. Запали фенерчето си и предпазливо влезе в сградата.

Коридорът следваше извивките на охлювната черупка и постепенно се възземаше нагоре. Стените му бяха олющени. Наистина странна сграда! Не приличаше на къща за живеене, или пък е била обитавана от неприличащи на хора същества. Нуми се обади зад гърба му:

— Изглежда толкова стара, че сигурно и духовете са измрели в нея.

— Духовете са безсмъртни, казах ти! — ядоса се той, че тя хем нищо не бе научила от лекцията му, хем отново му напомняше за тях.

Фенерчето осветяваше едно всеобщо запустение. Никъде не се виждаше поне някое по-уютно или малко по-чисто местенце, където да се установят за нощуване. Нямаше и никакви мебели. Не срещнаха и духове. Ако ги имаше на тази планета, сигурно биха напуснали сградата от скука, поради това, че нямаше кого да плашат.

— А дали ще им действува приспиващият газ? — продължи да задава момичето наивните си въпроси.

— Те не спят, значи няма и да им действува.

— Тогава защо си го извадил?

Досадно момиче — всичко забелязваше! Той побърза да пъхне в джоба си единственото им оръжие, за да й покаже още веднъж, че не го е страх.

— Досадна съм — пошушна виновно Нуми. — Защото също ме е страх.

Тя отново бе прочела мислите му. Значи и в мислите си не биваше да го е страх, ако искаше наистина да не се излага. А има ли нещо по-трудно от това? Може външно да показваш колкото си искаш храброст, мислите ти винаги ще се боят, щом има от какво да се боят. Опитайте и ще се убедите, че е така.

— Ще идем най-горе — рече той за свое и за нейно успокоение. — Навън през нощта могат да излязат непознати зверове.

Тукашните строители изглежда не познаваха стълбата, защото нагоре се отиваше все по този виещ се коридор. Ту тук, ту там, от ляво или от дясно се появиха нещо като стаи, но също без врати, та приличаха повече на ниши. И също бяха празни и мръсни.

— Да си турим шлемовете — предложи Нуми. — Така ще можем и да разговаряме, без да ни чуе някой.

Предложението й беше разумно и двамата си помогнаха, та по-бързо да ги надянат.

— Да преспим тука, пък утре ще продължим — пошушна Нуми в ушите му.

— Но защо шепнеш? Нали сега…

Гласчето на Нуми прихна невесело в шлемофона му.

— Вярно, забравих.

— Съвсем като земно момиче си — рече й Ники, макар да знаеше, че и всяко земно момче почва да шепне, когато го е страх, все едно дали го чува някой, или не.

Неочаквано коридорът свърши под открито небе, на широка и кръгла площадка. Сградата нямаше друг покрив. Ники побърза да изгаси фенерчето, да не види някой отдалеч силната му светлина. В потъмнялото вече небе бяха се показали първите звезди, пръснати в непознат за земното око порядък. Нямаше я Голямата мечка, нямаше и Малката, липсваше и Квачката с пиленцата. Там, където обикновено грееше вечерницата, тук също блещукаше едно ярко светило, но си беше звезда, а не като нея планета със спокоен, розов блясък.