Любен Дилов - Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

— Не биваше да го правим. Мозъкът му се смути.

Оранжевата брада измърмори нещо.

— Опитай се да научиш езика му — пошепна Ники, а високо изрече: — Добър ден. Ние идваме от друга цивилизация. От две други цивилизации. Вашата как се казва?

— Изплаши се — пошепна Нуми и пристъпи още една крачка към овчаря.

Потупа с пръст няколко пъти гърдите си и каза:

— Аз — Нуми. — Посочи другарчето си. — Той — Ники. — После пръстчето й храбро докосна наметалото. — Вие?

Изпод гуглата се чу нещо като „цуцу“.

— Цуцу?

— Цуцу — потвърди по-ясно овчарят.

Нуми посочи слънцето и рече:

— Слънце.

— Додо. Додо — бликна от процепа между голямата брада и голямата гугла.

— Разбира — зарадва се Нуми. — Ще науча езика му. Ти си намери някакво занимание.

Какво занимание да си намери? Единственото, което му се правеше, бе да дъвче нещо. Но не тази дъвка, която бе почнала да пълни устата и стомаха му с дразнещи сокове. А го правеше и грозен. Дали някои от тия треви не ставаха за ядене? Но самите овце защо не ги пасяха?

— Цуцу — рече той, посочи устата си, задъвка усилено, потупа и корема си.

Овчарят, пред когото и двамата изглеждаха съвсем дребнички дечица, веднага бръкна под наметалото и му подаде някаква мазна, жълтеникава топка.

Ники я помириса. Беше мека и миришеше доста странно.

— На какво мирише? — попита Нуми.

— На пържени портокали с машинно масло и отрова за хлебарки.

— Не мога да си го представя — каза момичето от другата цивилизация.

— И аз не мога — призна й той.

— Не бива да го ядеш. Може да се разболееш.

Гладът обаче влудяваше момчето. За пръв път от толкова време то държеше в ръцете си нещо, което бе предназначено за ядене.

— Ако не се завърти надясно, като нищо ще го изям.

И предпазливо откъсна парченце от топката, пъхна го в устата си. То бързо омекна. Той го повъртя с езика си, сдъвка го полекичка, унесено, сякаш искаше и да чуе вкуса му, не само да го опита. Ухили се.

— Не се завъртя.

— Глупчо! Ще се разболееш, ще видиш — рече Нуми, но любопитството й все пак надделя. — Какъв му е вкусът?

— Също като на портокали, пържени в машинно масло — засмя се той и заръфа жълтеникавата топка като прегладняло куче. — Искаш ли малко?

— Не — отказа тя сърдито. — Не мога да те гледам. Пак стана грозен.

— А ти се обърни — отвърна й той с пълна уста. — Учи езика, че нямаме време.

Нуми действително му обърна гръб и усилено заразпитва овчаря. Сочеше ту нещо в тревата, ту части от тялото си, ту овцете. Сребристите ръкави на скафандъра й пробляскваха като размахани саби. Овчарят също извади ръцете си изпод наметалото и започна да си помага с тях при отговорите. Неговите ръкави бяха от същата рунтава и оранжева кожа. Като видя по едно време, че момчето бе изгълтало топката, той бръкна за втора. Ники с готовност я пое.

— Питай го какво е това!

Фантастичното пиранско момиче вече успя да изрече няколко от думите на овчаря една подир друга. Помогна си, разбира се, и с ръцете. А Ники си помисли, че щом една цивилизация има не само език, но и ръце, лесно ще се разбира с другите. По-трудно щеше да бъде с ония, които нямат ръце.

Овчарят посочи овцете, които продължаваха да стоят неподвижни, с опашките към хората.

— Така и предположих — рече Ники. — Само че вкусът му е точно обратния на сиренето.

— Не ми пречи! — скара му се Нуми.

Засегнат, той се отдалечи. Седна в тревата и този път не така лакомо заяде втората топка. Стомахът му скимтеше от радост като погалено кученце. Щом се засити, легна по гръб и се загледа в небето. А там нямаше кой знае какво. Въздух, редки малки облачета, горещо слънце, което приличаше досущ на земното. Хубаво е, рече си той, но дано не трае дълго. И дано Мало се върне, че сме загубени. Може да е отишъл и той да се нахрани някъде, където има пясък. Или пък да си почине от нас, ако сме го разболели. Или пък да се скрие, щом се пази от хората. Но ако е решил изобщо да се отърве от нас, като ни остави тука? Тогава сигурно ще е избрал някоя добра за нас планета, с добри хора. Щом е толкова добър. Засега изглежда добра и хубава, но едва ли ще има на нея само овчари и овце…

Той седна, за да се огледа още веднъж и видя, че Нуми вече доста свободно си бъбреше с овчаря. Какво нещо е езикът, рече си той! Ако Нуми успее да го заведе и на Пира, непременно ще поиска да пъхнат и на него едно такова вълшебно мозъче. Тогава съвсем ще им вземе акъла там, на Земята, и с езиците, и с всичко…

Сети се обаче, че навярно нямаше да има кому да взема акъла, защото ако на земята са минали векове, то и там сигурно всички ще да са вече с по два мозъка. Стана му тъжно и нетърпимо горещо. Подвикна: