Любен Дилов - Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

Той не разбра тревогата й, защото не бе чувал за такива системи. Но бе чел за нещо още по-страшно:

— В антивселена ли? С антивещество?

При допира с тях нашата вселена и цялото й вещество щяло да избухне и изчезне.

— Не, антивселената е друго нещо. В тези системи веществото е същото, само че има обратно въртене на електроните. Нашите се въртят от дясно на ляво.

На Ники това не се видя толкова опасно.

— В Англия — рече той — слагат кормилото на автомобилите си от дясната страна, пък движението им по пътищата става вляво.

— Не знам къде е Англия, но не за такова ляво и дясно става дума. Това е най-голямата тайна на материята. При нас и вътре в нас и почти всичко на нашите планети поляризира с кристалите или с клетките си светлината в определена посока — заразказва му тя. — И времето тече в определена посока, и електричния ток, и магнитните сили. Следователно цялата наша структура е определена и непроменяема. Но се срещат отделни изключения…

— Чакай, чакай — прекъсна я той. — Ти всичкото това с електронния ли мозък?… Я ми го кажи по-простичко.

— Ако ти го кажа с електронния мозък, съвсем няма да разбереш. Там са едни формули, изчисления, доказателства! По-просто не може, защото е много сложно — Тя се позамисли и намери някакъв пример. — Ето, ако изядеш храна, в която белтъчините не са ляво, а дясно-въртящи, тя изобщо няма да влезе в организма ти.

— А в устата ми?

Ники бе си представил как белтъкът на яйцето бързо се завърта в устата му и изхвръква навън, преди да го е сдъвкал.

— Глупости — ядоса се Нуми. — Говоря ти сериозно. Организмът ти няма да го усвои, защото не е пригоден към тази система. Все едно ще е, както дъвчеш тая дъвка. Можеш да си я дъвчеш, колкото си щеш, нищо от нея няма да влезе в кръвта ти.

— А ние пък няма да ядем нищо там. Нали си носим хапчета?

— Буф — възкликна Нуми с досада. — Как ще разбереш, като си мислиш само за ядене! Изключенията от симетрията не можем да си обясним! Щом ги има в нашата система, много е възможно из космоса да съществуват и цели системи, които да са обратно въртящи на нашите, нали така? Но досега не сме срещали такива и никак не знаем как ще изглеждат и дали ще ги понесем.

Ники си отмъсти за подигравката:

— Еее, аз рекох, че всичко знаете, като ми изприказва един куп учени приказки, пък то… Ще ги понесем, бъди спокойна! Щом Мало ни е довел тука, той си знае работата. Да вървим да се стягаме, че краката ми плачат вече.

— Как ти плачат краката? — учуди се момичето от Пира, но в окото на Мало бе станало тъмно и не можа да види сълзите им.

— Плачат. Тука все лежим или седим, пък на тях им се тича — засмя се Ники, изпълнен с надежди пред хубавата планета, на която вече слизаха.

— Странно — каза Нуми, когато бяха вече навън. — Не улавям тук никакви излъчвания. Ни от радио, ни от телевизия, както у вас. Как ли ще научим езика им, ако има хора?

Ники не се обезпокои от това, защото краката му вече се смееха. Под тях имаше истинска зелена трева, а въздухът беше същият, както в пионерския лагер при първата тръба. И нищо, май, не се въртеше тук обратно на земното. Той тичаше по поляната в кръг и на зигзаги, като пуснато от каишката ловджийско куче. Би се и потъркалял на нея, ако не бе го срам от пиранското момиче.

А то неспокойно оглеждаше пейзажа и му се искаше час по-скоро да тръгнат нанякъде.

— Ела най-после да си сверим компасите и часовниците. Стига си тичал като зампа!

Ники се спря позапъхтян край нея.

— Като какво съм тичал?

— Като зампа — отвърна тя и видяла го готов да се обиди, бързо добави: — То е едно много мило същество, всички на Пира го обичат.

Ники все пак се позасегна.

— Ти ако си експериментална, аз не съм и ми се тича като на човек, не като на някакво животно, ясно ли е!

— И на мен ми се тича, но първо трябва да решим какво да правим. Дай да ти сверя компаса и часовника.

Той й протегна лявата си ръка, на чийто ръкав бе лентата с уредите. Тя завъртя мъничкия пръстен на компаса, светлинната стрелка също се завъртя. Погледна през рамото му да види дали сочи точно към мястото на Мало и уплашено възкликна.

Ники се обърна, но сподави своя вик. Изтънял като жълта презряла краставица, Мало бе се вдигнал на стотина метра над поляната.

— Викни го! Бързо!

С пръстче зад ухото, Нуми отчаяно замърда устни в беззвучен повик. Мало обаче не се върна. След няколко секунди той се стопи в синевата на чуждото небе. Сякаш никога не бе го имало. И тревата на мястото, където бе лежал, си стоеше непокътнато свежа, както навсякъде. Изглежда този космически пегас не пасеше трева.