Любен Дилов - Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

Естествено, той пак накара Нуми да угаси фенерчето, когато се събличаха.

— Трябва да се уважават обичаите и законите на чуждите цивилизации — припомни й той.

А в тъмното, вече потопени до шия в хранителния разтвор на Мало, той заразсъждава:

— Това, нашето, сега е нещо като симбиоза. Симбиоза се нарича, когато две живи същества от съвсем различни видове живеят заедно или едно в друго. Ние сега сме също като микробите. Както те живеят и се хранят в тялото ни, така и ние живеем и се храним в Мало. Има обаче полезни и вредни микроби. Полезните живеят в нас, но ни се и отплащат, храната ни разлагат и така нататък. Пък вредните ни разболяват. А ние какви сме за Мало? Правим ли за него нещо добро?

— Не знам — отзова се в мрака гласът на Нуми.

Той изпръхтя, защото кашата бе докоснала устните му.

— Не знаеш! Такова важно нещо да не знаеш! Ами ако го разболяваме? Ако умре?

— Нали и ти каза, че е безсмъртен?

— Казал съм, но и пегасите, ако ги е имало, са измрели от такива като нас, дето са ги яздили най-безразборно.

— Изкуственият ми мозък също нищо не знае — рече Нуми. Изглежда бе го питала набързо. — Такива случаи като нашият не са му познати.

— Е, видя ли — продължи все така наставнически Николай. След като тя плака като дете в прегръдката му, той бе си възвърнал момчешкото чувство за превъзходство. — Ти си се завряла в него като вирус. Както вирусите се завират в клетките ни и променят тяхната програма. Променила си програмата му, затова те слуша така. А то може за него да е болест. Може да го боли. Трябва и ние да направим нещо за него.

— Но какво?

— Ти го познаваш по-добре.

— Нали ти казах, нищо не знам за него. Като си пожелая и си го представя, той или го прави, или не го прави. А пък той ми внушава какво аз да правя.

— Представи си тогава какво на нас ни се иска да направим за него.

— На теб какво ти се иска? — попита Нуми, приела предложението му.

— Още не знам — смънка неловко момчето.

— Видя ли, и ти не знаеш — възтържествува момичето. — На мен ми се иска да го погаля, да му кажа нещо хубаво и вече съм го правила, но той няма нужда от това.

— Ще помислим — рече още по-важно Ники, за да прикрие обзелата го тревога за съдбата на Мало; защото сега тя щеше да бъде и тяхна съдба.

И тръгна да излиза от кашата.

— Хей, вирусе, много бързо се нахрани! — подвикна му Нуми, която изглежда никак не се тревожеше за съдбата им.

Съвсем не беше се нахранил, но бе загубил търпение да кисне така в топлата каша. А от тревогата и от глада, в стомаха му се щеше като ония сомо хапиенси да ръфа и да гълта, да ръфа и да гълта. Не посегна обаче към таблетките, макар в тъмното, докато се обличаше, да имаше такава възможност. Наистина не се знаеше колко още ще пребивават из космоса. Една дъвка обаче си позволи. Вече бе прехвърлил всичките в джоба на скафандъра си. Бе прехвърлил и останалите си вещи: носната кърпа и химикалката, и бележничето, което бе му подарила Даниела, и шареното стъклено топче, и цялата шепа кламери, с които стреляше ластикът-прашка. Мало и тях не бе разпознал като оръжие, а очевидно още дълго дрехите нямаше да му трябват.

Като дъвчеше безшумно подире й, той сега се опитваше да запомни откъде и как минаваха, когато пълзяха из тия странни проходи-черва на Мало, защото и то щеше да му е нужно. И се мъчеше да си представи как би се държал един вирус на негово място. Или обратното: как се държи вирусът, та и той да се държи като него и да се научи да командува програмата на Мало, за да го върне на Земята.

Много е трудно обаче за човека да си представи, че е вирус. Който се е опитвал, непременно ще го потвърди. Макар че около нас е пълно с хора, които постъпват като вирусите: те променят програмата на близките си, разболяват ги и ги измъчват до смърт.

В окото на Мало ги чакаше нова изненада. Към тях се приближаваше една голяма хубава планета. Обвиваше я нежен синьорозов воал, изпъстрен с белите петна на облаците. А през него тук и там прозираха обширни зелени и сини площи.

— Много прилича на Земята — рече Нуми радостно.

— Не е Земята — възрази Ники, мислено сравнил планетата с глобуса в кабинета по география. — Континентите са с друга форма. Да не би да е твоята Пира?

— Не, знаеш ли, струва ми се, че тази се върти не като нашите, а обратно.

— Е, това има ли значение? Чел съм, че и в нашата слънчева система има планети с обратни орбити.

— Ами ако сме попаднали в цяла обратно въртяща се система! — обезпокои се момичето от Пира.