Любен Дилов - Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

— Каза ли ти нещо?

Очите на Нуми бяха пълни със сълзи.

— Не.

— Видя ли? Захвърли ни като вредни вируси. Трябваше и ние да направим нещо за него. Че и чантата ми отмъкна, и учебниците.

— Виках го. Представях си как идва и ни взема отново, как летим към други светове…

— Да не би желанието ти да не е било достатъчно силно? — усъмни се Ники, защото сам чувствуваше, че засега поне не му се летеше към други светове.

Тази поляна и хълмовете в далечината, и онова там, което навярно беше гора край рекичка… Всичко изглеждаше толкова земно, че сигурно щеше да се намери и нещо за ядене.

— Не знам — отвърна тя с разтреперано гласче.

— Ще се справим и без него! — рече той не толкова да я утеши, колкото да подтисне собствената си уплаха.

— Имам чувството, че ще се върне.

— Аз знаеш ли колко чувства съм имал през живота си — рече Ники, сякаш бе живял поне сто години. — Да вървим!

— Накъде?

— Ти ще кажеш, по-умна си, с два мозъка.

— Но защо на мен се сърдиш?

— А кой пожела да дойдем тука?

— Такива ли сте вие, земните хора, несправедливи? Аз… аз…

— Хайде стига, с плач нищо няма да се оправи! Аз предлагам да тръгнем надясно.

Личицето на Нуми просветна.

— Съвсем сме еднакви! И аз бях решила да тръгнем надясно.

Двамата тръгнаха едновременно, но… в противоположни посоки.

— Къде отиваш? — спря се той, като не я усети до себе си.

— А ти защо натам?

И едновременно се засмяха, защото, когато избираха посоката, бяха стояли един срещу друг. Пък нали в природата няма ляво и дясно, човек ги определя само по собственото си тяло.

Николай кавалерски се върна при нея, но изведнъж му хрумна една добра идея. Извади от джоба си патрончето, което служеше за рязане.

— Покажи ми как работи! Ще изрежем тук един голям знак, та да знаем къде сме били. После ще дойдем да чакаме. Може това чувство пак той да ти го е внушил.

— Ти си умен — похвали го Нуми. — Но не бива да бъдеш несправедлив. Обещай ми никога вече да не бъдеш несправедлив, защото много ме заболя. Вас сигурно не ви боли, щом така…

Ники се смути:

— А, и нас ни боли.

— Тогава защо…

— Тя, нашата, на Земята, е много сложна. Няма време сега да ти я разправям. Дай да начертаем тук един кръг и да махнем тревата.

Уредчето за рязане имаше бутонче, което се местеше напред-назад, както при земните електрически фенерчета. Колкото по-напред го преместиш, толкова по-надълбоко прониква невидимото острие. Сигурно беше все пак лазерен или някакъв друг лъч, защото по чудодеен начин срязваше почвата чрез мигновено стопяване.

Двамата очертаха голям, доста поразкривен кръг. Той режеше от едната страна, тя от другата, но накрая все пак се срещнаха. После нарязаха кръга на квадрати заоткъртваха тлъстите чимове трева, та да натрупат от тях една видима отдалеч пирамидка. Когато вадеха чимовете, под тях панически се разбягваха разни буболечки и червейчета. Шмугваха се встрани, в незасегнатата още трева, или се забиваха в оголената под нея черна пръст.

— Ето, и ние сега сме несправедливи — каза Ники, който още се чувствуваше гузен. — Тези животинки с нищо не са ни виновни. А може и да сме убили някое без да искаме.

Нуми веднага спря да кърти чимовете. Той се засмя доволно.

— Аз само ти дадох пример, да видиш колко са сложни нещата.

Но тя отказа да работи повече и той трябваше сам да довърши пирамидата. Огледа я, отупа ръкавиците си от пръстта и великодушно предложи:

— Казвай сега къде е дясно и къде ляво.

Тя, неуверено, сякаш бе забравила посоките, вдигна дясната си ръка.

— Добре, натам ще вървим — съгласи се той, макар преди да бе избрал обратната посока.

Двамата мълчаливо поеха един до друг към неизвестността. Шлемовете им, отметнати назад, също мълчаливо се полюшваха.

— Толкова съм гладен, че съм готов и трева да паса — заяви той след стотина крачки мълчание.

— Вземи си едно хапче — прояви и тя своето великодушие.

— Не бива. Сега и Мало го няма, няма кой да ни нахрани. Но ако не те дразни много, една дъвка…

— Добре, аз няма да те гледам.

— Защо няма да ме гледаш?

— Защото ставаш грозен — отвърна тя чистосърдечно и той остави дъвката да си лежи залепена зад ухото му.

Но се ядоса и реши да не й проговори вече. Краят на тази хубава поляна обаче никакъв не се виждаше и беше ужасно трудно да си сърдит някому, а да не смееш дори и наум нищичко да му кажеш. След още стотина крачки мълчание Николай не издържа.

— Ако си се уморила, да си починем.