Виктор Пелевин - Върколашки метаморфози

Тъй като може да се престори на каквото си ще и да се преструва както си ще, лисицата постига висшата истина в момента, в който се преструва, че я е постигнала. Най-добре е това да се прави в разговор с по-малко развита същност. Докато говорех с Александър обаче, аз изобщо не мислех за себе си. Наистина се стараех с всички сили да му помогна. А излезе, че той помогна на мен. Какъв удивителен, непостижим парадокс… Но тъкмо този парадокс е основният закон на живота.

Бях се приближавала към истината постепенно:

1. Докато наблюдавах Александър, разбрах, че върколакът насочва хипнотичния удар в собственото си съзнание. Внушава си, че се превръща във вълк, и след това наистина се превръща във вълк.

2. Когато ходихме на лов за кокошката, забелязах, че опашката ми праща илюзия на самата мен. Но не разбирах какво именно си внушавам: може би, мислех си, това е някаква обратна връзка, която ме прави лисица. Бях само на две крачки от истината, но все така не я виждах.

3. В обясненията си казах на Александър, че той и този свят са едно и също. Разполагах с всичко необходимо за окончателното прозрение. Но трябваше Александър да нарече нещата с имената им на глас. И чак тогава стигнах до истината.

Аз и светът сме едно и също… Какво си внушавам с опашката си? Че съм лисица? Не, разбрах за една ослепителна секунда, аз си внушавам целия този свят.

Седнах в поза лотос и се потопих в дълбоко съсредоточаване. Не знам колко време мина — може би няколко дни. В това състояние разликата между ден и час не е голяма. Сега, когато бях видяла главното, ми стана ясно защо преди не бях могла да забележа този уроборус (не току-така непрекъснато повтарях тази дума). Не бях виждала истината, понеже не бях виждала нищо освен нея. Тъкмо хипнотичният импулс, който опашката ми изпращаше в съзнанието ми, беше целият свят. По-точно, аз приемах този импулс за свят.

Винаги съм подозирала, че Стивън Хокинг не разбира думите „реликтово излъчване“, макар да се срещат на всяка втора страница на книгите му. Реликтовото излъчване изобщо не е радиосигнал, който може да се улови със сложна и скъпа апаратура. Реликтовото излъчване е целият свят, който виждаме около себе си, без значение какви сме — плътеници или хора.

Сега, когато разбрах как точно създавам света, трябваше да се науча поне малко да управлявам този ефект. Но колкото и да съсредоточавах духа си, не се получаваше нищо. Прилагах всичките известни ми техники — от шаманическите визуализации, използвани от планинските варвари в Тибет, до съкровения огън на микрокосмическата орбита, практикуван от привържениците на дао. Всичко напусто — приличаше на опит да избутам планина с рамо.

И тогава си спомних за ключа. Да, Жълтия господин ми беше говорил за ключа… Винаги смятах, че това е просто метафора на правилното разбиране на същността на нещата. Но след като се бях издънила за най-главното, опашката си, може би грешах и тук? Какъв можеше да е този ключ? Какво можеше да е? Не знаех. Излизаше, че така и не съм разбрала нищо.

Съсредоточението ми се наруши, мислите ми се разсеяха. Спомних си за Александър, който търпеливо чакаше в другата стая — докато медитирах, не беше издал нито звук от страх да не наруши покоя ми. При мисълта за него както винаги ме заля гореща любовна вълна.

И тогава най-после разбрах най-най-важното:

1) нищо по-силно от тази любов нямаше у мен — а след като осъзнавах с опашката си целия свят, значи и в света нямаше нищо по-силно.

2) в потока енергия, който излъчваше опашката ми и който умът приемаше за свят, любовта изобщо я нямаше — и затова светът ми се струваше такъв, какъвто ми се струваше.

3) тъкмо любовта беше ключът, който не бях успяла да намеря.

Как не го бях разбрала веднага? Любовта беше единствената сила, способна да измести реликтовото излъчване на опашката от съзнанието ми. Отново се съсредоточих, визуализирах любовта си като ярко пламтящо сърце и бавно започнах да го плъзгам към опашката си. Докарах това огнено сърце почти до основата й и изведнъж…

И изведнъж стана нещо невероятно. В главата ми, някъде между очите, лумна дъгоцветно сияние. Възприемах го не с физическото си зрение — по-скоро приличаше на сън, който съм успяла да прекарам контрабандно в будното състояние. Приличаше на ручей под пролетно слънце, в него блестяха искри с всевъзможни оттенъци и в тази нежна светлина можеше да се стъпи, да се влезе. За да може дъгоцветното сияние да залее всичко наоколо, трябваше да спусна пламтящата топка на любовта още по-надолу, да я прекарам през точката на великата граница, която при лисиците е на три пръста от основата на опашката. Можех да го направя. Но усетих, че после никога вече няма да успея да намеря сред потоците дъгоцветна светлина това мъничко градче и останалия в него Александър. Трябваше да се махнем оттук заедно — иначе любовта ни не струваше нищо. Защото нали той ми беше дал ключа за новата вселена — без сам да го знае…