Виктор Пелевин - Върколашки метаморфози

— Но с какво се е хранила?

— Използваше опашката си, за да внуши на тиквите в градината, че е дошла пролетта. И после пиеше жизнената им сила…

— Ужас! — прошепнах. — И какво стана с нея?

— Един ден просто изчезна.

— Без да остави никакви записки?

— Да.

— Доста егоистично от нейна страна.

— Може би ти ще оставиш.

— А задължително ли е да минавам от мъже на зеленчуци?

— Буда не е оставил указания за това. Слушай сърцето си. И не се отклонявай от пътя.

Направих двоен поклон.

— Обещавам упорито да се стремя към целта, ако ми предадете онова, за което споменахте.

— Вече ти го предадох.

— Кога?

— Току-що.

— И това е всичко?

Бях съвсем объркана и сигурно ми личеше.

— Това е съвсем достатъчно. Всичко останало само ще обърка рижата ти главица.

— И какво да правя сега?

Жълтия господин въздъхна.

— Ако беше човек, просто щях да те ударя по главата — каза и кимна към чворестата си тояга — и да те пратя да работиш в градината. Няма нищо по-висше от това учение и някой ден ще го разбереш. Но свръхплътеникът има особен път. И след като толкова настойчиво ме молиш да ти кажа какво да правиш, ще ти кажа. Трябва да намериш ключа.

— Какъв ключ?

— За Дъгоцветния поток.

— Що за ключ е това?

— Нямам представа. Аз не съм свръхплътеник. Аз съм обикновен монах. Върви сега — паланкинът ти те чака.

— И оттогава вървя — приключих и млъкнах.

Разказът ми, изглежда, наистина беше впечатлил Александър.

— И какво? — попита той. — Намери ли ключа?

— Разбира се.

— И какво е той?

— Правилното разбиране на собствената ти природа. Това се опитвам да ти обясня.

— Значи вече си влязла в Дъгоцветния поток?

— Може да се каже — отговорих.

— И какво е той?

— Първо трябва да разбереш какво е свръхплътеникът.

— И какво е?

— Ти си.

— Ами нали това ти казвам — почти изквича той. — А ти само ме объркваш. Казваш, че си била ти. Все ти.

— Пак не разбра. Ти си мислиш, че си свръхплътеник, защото можеш с поглед да гърмиш крушки и да убиваш мухи…

— Не само мухи — каза той. — И не само с поглед. Изобщо не можеш да си представиш какво мога.

— Какво можеш?

— Дори не е нужно да гледам нещо, разбираш ли? Достатъчно е да си го помисля. Снощи например го начуках на политтехнолога Татарски. Чувала ли си за него?

— Чувала съм. Уби ли го?

— Защо? Просто измърмори насън и се обърна на другата страна. Начуках му го елегантно.

— Това пък какво означава?

— Вече няма да го канят никъде, това означава. Ще си кисне в офиса, докато не се слее с тапетите. Ако му оставим офиса, разбира се.

— Много си жесток — казах. — А как го правиш?

Той се замисли.

— Същото е като секса, само че наопаки. Трудно е да се обясни. Хем те е страх, хем го правиш. С опашката, нали разбираш. Но не съм вникнал още в подробностите… Значи все пак признаваш, че съм свръхплътеник?

— Ти си тоя, дето разбира всичко наопаки. Свръхплътеник изобщо не те прави способността да вредиш на политтехнолози и мухи. Ти засега дори нямаш право да се мислиш за свръхплътеник.

— А ти имаш, така ли?

— Да, аз имам — казах скромно, но твърдо.

— Ама ти си направо навсякъде, лисицо такава! За мен просто не остава място на тоя свят.

— Целият този свят е твой. Просто разбери кой си всъщност.

— Свръхплътеник.

— Точно така. Но какво е свръхплътеник?

— Аз.

— Ох, пак ли! Мислех си, че си зорък лъв, а ти си бил сляп пес.

Той трепна, все едно го бях ударила.

— Какво искаш да кажеш?

— Има едно учение за лъвския взор — почнах забързано; усещах, че съм прекалила. — Казват, че ако хвърлиш пръчка на куче, то ще гледа пръчката, А ако хвърлиш пръчка на лъва, той няма да откъсне поглед от човека, който хвърля пръчката. Това е поговорка, казваха я в древен Китай, когато събеседникът почне да се хваща за думите и престава да вижда главното.

— Добре де — каза той. — Стига толкова. Можеш ли да ми кажеш какво е свръхплътеникът?

— Свръхплътеникът е онзи, когото виждаш, когато дълго се взираш в себе си.

— Но нали каза, че там няма нищо.

— Правилно. Там няма нищо. Точно това е свръхплътеникът.

— Защо?

— Защото това нищо може да стане всичко.

— Как така?

— Ами виж. Ти си плътеник, понеже можеш да станеш, ъъъ… вълк. Аз съм плътеник, понеже съм лисица, която се престорва на човек. А свръхплътеникът поред става теб, мен, ето този плик с ябълки, тази чашка, това чекмедженце — всичко, което виждаш. Това е първата причина, поради която го наричат свръхплътеник. Освен това всеки плътеник, образно казано, може да бъде дръпнат за опашката.