Виктор Пелевин - Върколашки метаморфози

— Светлина, прах — каза той. — Значи все пак има нещо там! Някаква личност. У тебе например със сигурност има, лисанке. Усещам го, особено напоследък. Не съм ли прав?

— Тази личност с всичките си номерца и глупости просто подскача като кукла на конци в ясната светлина на ума ми. И колкото по-глупави са подскоците й, толкова по-ясна е светлината, която виждам отново и отново.

— Каза „ума ми“. А преди малко каза, че не бил твой.

— Е, такъв е е езикът. Езикът е семето, от което израства безкрайната човешка глупост. Ние, плътениците, също страдаме от нея, защото непрекъснато говорим. Не може да отвориш уста и да не сгрешиш. Така че не си струва да се хващаме на думите.

— Добре. Но личността, която подскача като кукла, това си ти, нали?

— Не. Не смятам, че тази личност съм аз, понеже аз изобщо не съм кукла. Аз съм светлината, която я прави видима. Но светлината и куклата са просто сравнения и не бива да се хващаме за тях.

— Да, лиске — каза той. — Дълго си изучавала тия неща, личи си… Всъщност все пак на колко години си?

— На колкото трябва — казах и се изчервих. — За кучето и лъва — не се сърди, моля ти се. Това е класическа алегория, при това много древна, честна дума. Кучето гледа пръчката, а лъвът — онзи, който я хвърля. Между другото, когато го разбереш това, е много по-лесно да четеш днешната преса…

— За кучетата и лъвовете го разбрах, можеше да не ми го повтаряш — отвърна той със сарказъм. — За пресата го знам и без тебе. По-добре кажи къде гледат лисиците.

Усмихнах се виновно.

— Ние, лисиците, с едното око гледаме пръчката, а с другото онзи, който я хвърля. Понеже сме слаби същества и ни се иска не само да усъвършенстваме душата си, но и да поживеем още поне мъничко. Затова сме леко кривогледи…

— Виждам те аз къде ме гледаш…

— Днеска сте изключително духовит, поручик.

Александър се почеса по брадичката и попита:

— И къде е главният извод?

— Кой?

— Чрез който се контролира всичко, за да има полза.

— Контролирането е трудно нещо — казах.

— Защо?

— Защото трудно се намира контрольор.

— Всъщност така излиза — рече той. — Не ми харесва обаче.

— Кое?

— Дъгоцветният поток, свръхплътеникът — всичко това добре. Да допуснем, че сме решили въпроса и с контрола. Но не мога да разбера най-важното. Кой създава всичко това? Бог ли?

— Самите ние — казах. — Нещо повече, ние създаваме и Бога.

— Е, тука вече се издъни, лисано — ухили се той. — Все гледаш да минеш без Бога. С какво го създаваме? С опашките си ли?

Замръзнах.

Трудно е да опиша тази секунда. Всичките ми догадки и прозрения от последните месеци, всичките ми хаотични мисли, всичките ми предчувствия внезапно се сглобиха в ослепително ясна картина на истината. Все още не разбирах всички последствия от озарението си, но вече знаех, че знам тайната. От вълнение ми се зави свят. И сигурно бях пребледняла.

— Какво ти стана? — попита той. — Призля ли ти?

— Не — казах и се усмихнах насила. — Просто за малко трябва да остана сама. Веднага. Моля те. Много е важно, много.

Светът е устроен загадъчно и непостижимо. В Русия например, за да защитят жабите от детската жестокост, татковците и майките казват, че жабите не се настъпват, понеже ще завали — и в резултат цяло лято се продънва да вали, понеже децата настъпват всяка срещната жаба. А се случва и друго: мъчиш се с всички сили да обясниш истината на някого — и внезапно я откриваш сам.

Последното впрочем при лисиците е по-скоро правило, отколкото изключение. Вече споменах, че за да разберем нещо, ние трябва да го обясним на някого. Това е свързано с особеностите на разума ни, който по предназначението си е симулакрум на човешките личности, способен да мимикрира в която и да било култура. Казано по-просто, нашата същност е в това непрекъснато да се преструваме. Когато обясняваме нещо на другите, ние се преструваме, че вече го знаем. И понеже сме умни същества, обикновено ни се налага наистина да го разберем, колкото и да увъртаме. Казват, че сребърните косъмчета в опашките ни се появявали тъкмо по тази причина.

Винаги се преструвам много естествено. И затова се преструвам винаги — много по-правдоподобно е, отколкото ако изведнъж започна да се държа искрено. Защото какво означава да се държиш искрено? Означава непосредствено да изразяващ същността си в поведението си. А щом моята същност е да се преструвам, значи за мен единственият път към това да съм наистина искрена минава през преструването. Не искам да кажа, че никога не се държа непосредствено. Напротив, изобразявам непосредственост с цялата искреност, на която е способно сърцето ми. Ох, думите пак подвеждат — говоря за нещо съвсем просто, а излиза, че съм същество с двойно дъно. Но не е така. Аз изобщо нямам дъно.