Виктор Пелевин - Върколашки метаморфози

— Здравей, Михалич — казах.

— Здравей, Адел.

— Как ме намери?

— С уреда.

— Никакъв уред няма. Не ме стягай. Саша ми каза.

Той седна до мен.

— Има уред, Адел, има, мойто момиче. Просто е секретен. И другарят генерал-полковник е говорил с теб така, както предвижда инструкцията. Виж, аз, като ти го показах, я наруших. И другарят генерал-полковник след това ми е поправил грешката, разбираш ли? Между другото сега пак нарушавам инструкцията. Другарят генерал-полковник обаче винаги се придържа стриктно към нея.

Вече не разбирах кой от тях лъже.

— А чистачката от спортния комплекс наистина ли работи при вас?

— Ние си имаме различни методи — уклончиво каза той.

— Няма как иначе. Голяма страна сме.

— Прав си.

Помълчахме минута-две. Михалич гледаше с интерес момчетата на трамплина.

— А Павел Иванович как е? — попитах неочаквано и за самата мен. — Още ли ви консултира?

Михалич кимна.

— Идва напоследък. Препоръча ни една книга, как беше…

— Извади от джоба на сакото си едно листче и ми го показа. На него с химикалка беше написано: „Martin Wolf. Why Globalization Works“. — Каза, че тая работа не била чак толкова лоша.

— Сериозно? — попитах. — Е, хубаво, понеже вече бях почнала да се притеснявам. Виж какво, отдавна се питам… Всичките тия типове, Вулфенсон от Световната банка, Улфовиц от Департамента по отбраната — и те ли?

— И вълците са различни, също като хората — каза Михалич. — Обаче вече изобщо не могат да ни стъпят на оная работа. Възможностите на отдела се разраснаха. Нагуал Ринпоче е единствен на света.

— Кой-кой?

— Така наричаме другаря генерал-полковник.

— Как е той, впрочем? — Не можах да се сдържа да не попитам.

— Добре е.

— Какво прави?

— Направо е затрупан с работа. А след работа ходи в архива. Изучава опита.

— Какъв опит?

— На другаря Шариков.

— А, да. Оня по чистотата…

— Като не знаеш, не дрънкай много — строго каза Михалич. — Какви ли не лъжи разправят за нас, клевети, слухове. А никой не знае истината. Когато другарят генерал-полковник за пръв път дойде на работа с новата си униформа, най-старите сътрудници чак се разплакаха. От петдесет и девета не бяха виждали такова нещо. Откакто загина другарят Шариков. Той като си отиде, и всичко се срина. На него само се крепеше.

— Той как загина?

— Искаше пръв да полети в космоса. И полетя веднага щом направиха кабина, в която да може да се вмъкне куче. Удържа ли се такъв другар!… Рискът беше огромен — от първите кораби всеки втори падаше. Но той все пак излетя. И…

— Идиот — казах. — Тщеславно нищожество.

— Тщеславието няма нищо общо. Защото защо излетя в космоса другарят Шариков? Искаше да го начука на пустотата, преди тя да го начука на него. Но не успя. Само три ъглови секунди не му стигнаха…

— Александър знае ли за Шариков? — попитах.

— Вече да. Нали ти казах — не излиза от архива.

— И какво казва?

— Другарят генерал-полковник казва, че дори титаните имат своите граници.

— Ясно. А към мен какви въпроси имат титаните?

— Всъщност никакви. Просто ми е наредено да ти предам нещо. Устно.

— Ами предавай.

— Значи ти… значи един вид излизаш с претенции, че си свръхплътеник.

— Че какво значение има това?

— Голямо. Страната ни е такава, че всички трябва да са наясно кой командва. И хората, и плътениците.

— С какво толкова преча?

— Не пречиш. Обаче свръхплътеникът може да е само един. Иначе какъв свръхплътеник ще е, а?

— Подобно пошло разбиране на понятието „свръхплътеник“ намирисва на затворническо ницшеанство — казах. — Аз…

— Чакай де! — Михалич вдигна ръка. — Не са ме пратили да те трепя. Само да те предупредя.

— Разбрах. — Въздъхнах. — И какво да правя сега? Да изчезна?

— Защо да изчезваш? Просто да кротуваш. Да помниш кой е свръхплътеникът. И да не надигаш много-много, та да си нямаме проблеми. Загря ли?

— Колкото до свръхплътеника… — почнах.

— Няма да спорим — пак ме прекъсна Михалич. — Както казва Нагуал Ринпоче, като срещнеш Буда, не е нужно да го убиваш, но не му позволявай да те вбеси.

— Щом няма да спорим — няма — казах. — Това ли беше?

— Не, имам още един въпрос. Личен.

— Какъв?

— Омъжи се за мен.

Това вече ме слиса. Разбрах, че не се шегува, и го погледнах внимателно.

Мъж, към шейсетте, все още як, подготвил се за последния си скок в тоя живот, но засега така и не разбрал (за негово щастие) къде ще го отведе този скок. Много такива бях погребала. Те винаги виждат в мен последния си шанс. Големи мъже, а не разбират, че последният им шанс е единствено в самите тях. Впрочем те изобщо не са наясно що за шанс е това. Саша поне разбра нещо. А този… Едва ли.