Виктор Пелевин - Върколашки метаморфози

Реших веднага да му кажа всичко това. Но ми беше трудно да стана — докато бях седяла в поза лотос, краката ми бяха изтръпнали и отекли. Все пак станах някак и отидох в другата стаичка. Там беше тъмно.

— Сашенка — повиках го. — Ей! Саша! Къде си?

Никой не ми отговори. Влязох и светнах. Нямаше никого. На щайгата, която ни служеше за маса, беше сложен лист. Изписан. Взех го и примижала от ярката светлина на лампата, прочетох:

Не ми правеше кой знае какво впечатление, че криеш възрастта си, въпреки че напоследък започнах да се досещам, че си на повече от седемнайсет — прекалено си умна. Обаче, казвах си, може просто да си се запазила на двайсет и пет и дори на трийсет и да имаш комплекси за това като повечето жени. Бях готов и за това, че може дори да си прехвърлила трийсетака. Щях да се примиря и ако беше на четирийсет. Но хиляда и двеста години! По-добре да го кажа честно и откровено — никога вече няма да мога да правя секс с теб. Прости ми.

А аз ще ти простя сляпото куче. Може и да съм сляп в сравнение с теб. Но всеки си е такъв, какъвто е.

Утре сутринта се връщам на работа. Може и да съжалявам за това решение. Или дори да нямам време да съжаля за него. Но ако всичко стане, както съм го замислил, първо ще изясня някои наболели в отдела ни въпроси. А после ще почна да изяснявам наболелите навсякъде другаде въпроси. Ще използвам чудесната сила, която ми подари, за да служа на страната си. Благодаря ти за тази сила — от мое име и от името на цялата ни организация, към която имаш предвзето и несправедливо отношение. И ти благодаря и за всичко чудесно, което ми помогна да разбера — въпреки че най-вероятно не докрай и само за малко. Винаги ще те обичам като сродна душа. Сбогом завинаги. И ти благодаря, че чак до самия край ме наричаше Сивчо.

Главата ми е черен фенер с изпочупени стъкла… Помня онази секунда. Не бях смаяна. Винаги бях знаела, че няма да мога да го задържа и че този миг ще дойде. Но изобщо не си бях представяла, че ще боли толкова.

Лунното ми момче… Добре де, попалувай, помислих с покорна нежност. Все някой ден ще ти дойде умът в главата. Жалко само, че няма да научиш от мен най-голямата тайна. Макар че… Може би и аз да ти оставя писмо? Ще е по-дълго от твоето и като го прочетеш до края, ще разбереш какво точно не успях да ти кажа точно преди да си тръгнеш. И с това може би ще успея да ти се отблагодаря за свободата, която, без да искаш, ми подари.

Да, казах си. Ще напиша книга… и някой ден тя непременно ще стигне до теб. От нея ще разбереш как да се освободиш от ледения мрак, в който скърцат със зъби олигарсите и прокурорите, либералите и консерваторите, педалите и нормалните, интернет колумнистите, вампирите с пагони и портфейлните инвеститори. И може би не само ти, но и други благородни същества, които имат сърце и опашка, ще извлекат от тази книга някаква полза… А сега — благодаря ти за най-важното, което научих с теб. Благодаря ти за любовта…

Не можех да се сдържам повече — по страните ми рукнаха сълзи и плаках дълго, седях на щайгата и гледах белия лист и изписаните с твърда ръка редове на него. До последния ден го бях наричала „сивчо“, за да не го обидя. Но той беше силен. Нямаше нужда от съжаление.

Та така. Срещнали се в прашната Москва две самота. Едната казала, че е на две хиляди години, другата признала, че има нокти на онова място. Попреплитали си опашките известно време, поговорили си за висшите същности, повили към луната и се разделили като кораби в морето…

Je ne regrette rien 25 25 Не съжалявам за нищо (фр.) — Б.р.изд. . Но знам, че никога вече няма да съм толкова щастлива, колкото в Хонконг през шейсетте, в Битцевския парк, с щастлива пустота в сърцето и с черната му опашка в ръка.

Когато вече почти бях дописала тази книга, срещнах Михалич — бях излязла да покарам колело. Уморих се да въртя педалите, седнах на една пейка на поляната на Битцевската гора и загледах как тийнейджърите скачат от велосипедния трамплин. Седалките на колелетата им бяха много ниско. Сигурно са специални колелета за скокове, помислих си. Иначе си бяха най-обикновени маунтънбайкове. По едно време се обърнах и видях, че Михалич стои до мен.

Много се беше променил, откакто не се бяхме виждали. Беше с модерна прическа и не носеше ретробандитски дрешки, а стилен черен костюм от колекцията „rebel shareholder“ на „Дизел“. Под сакото беше облякъл черна тениска с надпис „I Fucked Andy Warhol“. Под яката на тениската проблясваше златна верижка — нито дебела, нито тънка, точно каквато трябва. Кръгъл часовник с обикновена стоманена рамка, на краката черни „Nike Air“ като на Мик Джагър. Наистина много път бяха извървели службите от времето, когато ходех на вилата на Ежов за поредния Набоков…