Виктор Пелевин - Върколашки метаморфози

Михалич ме гледаше с безумна надежда. И този поглед го знаех. Наистина много време прекарах в този свят, помислих тъжно.

— Ще си живееш като на собствен остров — прегракнало каза Михалич. — Ако искаш, може и без „като“ — наистина на собствен остров. Твое лично кокосово Баунти. Всичко ще направя за теб.

— Островът как се казва? — попитах.

— Какво?

— Как се казва. Нали трябва да си има име. Ултима Туле например. Или Атлантида.

— Както искаш, така ще го кръстим. — Той се ухили. — Това ли ти е проблемът?

Време беше да приключваме.

— Добре, Михалич — казах. — Това е сериозно решение. Ще го обмисля. Дай ми една-две седмици.

— Обмисли го — каза той. — Обаче имай предвид следното. Първо, сега аз съм най-важният в нефтения апарат. Сериозно. Всичките така наречени олигарси ми клякат. И в преносен, и в пряк смисъл, ако се озъбя. Второ, има и друго. Ти харесваш вълци, нали? Знам аз. Та значи аз съм вълк, истински вълк. А другарят генерал-полковник… той, разбира се, е на висок пост, изключително отговорен пост. Целият отдел разчита на него. Обаче откъм хуя, между нас казано, аз съм на по-висок пост.

— Ако обичаш, без подробности.

— Като не щеш — няма. Обаче си помисли все пак — може пък с нормална подробност да е по-добре, а? Понеже знаеш за другаря генерал-полковник, нали?

— Знам — казах.

— Освен това имай предвид, че той се закле. Зарече се да не се превръща в човек, докато страната ни има външни и вътрешни врагове. Като другаря Шариков навремето… Целият отдел плака. Честно казано обаче, мисля, че работата не е във враговете. Просто вече му е скучно да е човек.

— Разбирам, Михалич. Всичко разбирам.

— Знам — каза той. — Ти си умна женска.

— Умна съм. Хайде, върви си. Трябва да помисля.

— Защо не ме научиш… — почна той замечтано — на това де, с опашката.

— Той и за това ли ти разказа?

— Нищо не е разказвал. И в момента изобщо не ни е до теб. Страшно много работа имаме, не разбираш ли?

— Каква работа?

— Трябва да очистим страната. Нямаме време за глупости, докато не изловим до крак ония офшорни разбойници.

— И как ще ги изловите, като са офшорни?

— Наугал Ринпоче има нюх. Надушва ги от километър. Колкото до опашките — наистина нищо не е казвал. По уреда го чух. Нали си обяснявахте как, такова де, да ги сплитате.

— Ясно, ясно. Хайде, махай се, звяр проклет.

— Ще чакам да ми звъннеш. Поддържай контакт с нас, нали така. Не забравяй къде живееш.

— Ха, че как да забравя!

— Добре, добре. Звънни ми.

Стана и тръгна към дърветата.

— Ей, Михалич — подвикнах, когато се отдалечи на няколко метра.

— К’во? — Той спря и се обърна.

— Недей да я носиш тая тениска. Анди Уорхол умря през осемдесет и седма. Веднага си личи, че си на годинки.

— Бе чух че и ти имаш проблеми в това отношение — каза той невъзмутимо. — Обаче ми харесваш и така. Какво ми пука на колко си години? Няма да ти еба паспорта, нали така? Да не говорим, че ти е фалшив.

Усмихнах се. Все пак имаше някакъв чар у него — плътеникът си е плътеник.

— Прав си, Михалич, няма да ми ебеш паспорта. Ще ебеш мъртвия Анди Уорхол.

Той се разсмя.

— Не че имам нещо против — продължих. — Но това, че искаш да го откриеш в мен, малко ме притеснява. Въпреки цялата ми симпатия към тебе като към човек.

Нанесох му най-ужасната в нашите среди обида, но той просто се разкикоти. Изглежда, изобщо не схвана какво му казвам. Трябваше да се изразя по-ясно.

— Не я носи тая тениска, Михалич, сериозно. Позиционира те като виртуален гей некрофил.

— Що не ми го кажеш на нормален език?

— Готово. С нея си като педераст трупоебец.

Той изхъмка, изплези ми се, размърда безсрамно език и пак каза:

— Значи чакам. Току-виж сме ти решили проблемите — заедно с целия отдел.

После се обърна и тръгна сред дърветата. Гледах черния квадрат на гърба му, докато не се стопи в зеленината. Malevich sold here 26 26 Тук се продава Малевич (англ.) — Б.р.изд. … На кого е нужна вече близост, впрочем.

Остана ми да кажа съвсем малко. Дълго живях в тази страна и разбирам какво означават такива срещи, разговори и съвети да държиш връзка със службите. Няколко дни преглеждах различни стари ръкописи и ги горих. Преглеждането им всъщност беше да им хвърлям един поглед по диагонал, преди да ги хвърля в огъня. Например, най-много бяха стиховете: