Виктор Пелевин - Върколашки метаморфози

— Да допуснем — каза той.

— А свръхплътеника не можеш да го дръпнеш за опашката. Защото той няма тяло. И това е втората причина, поради която го наричат така. Разбра ли?

— Не съвсем.

— Нали веднъж ми разказваше как като малък си мечтал да имаш скафандър, с който да можеш да идеш на Слънцето, да се спускаш на дъното на океана, да скачаш в черни дупки и да се връщаш оттам?

— Да де. И какво?

— Ами значи свръхплътеникът има точно такъв скафандър. Той е просто пустота, празнота, която може да се запълва с всичко. И нищо не може да полепне по тази пустота. Нищо не може дори да я докосне, защото щом извадиш онова, с което е запълнена, тя пак си става същата като преди. И няма къде да ти бият печата за адресна регистрация, а твоят Михалич няма на какво да си лепне бръмбара.

— Разбрах. Наистина разбрах — каза той и пребледня. — Жестоко. Никакви служби не могат да се справят с такъв свръхплътеник.

— Радвам се, че го осъзна.

— И как се става такъв?

— Никак — казах.

— Защо?

— Ами помисли.

— Защото свръхплътеникът може да е само един и това вече си ти? Прав ли съм, рижавелке?

— Не, сивчо, не си. Ти не можеш да станеш свръхплътеник, защото винаги си бил свръхплътеник. Свръхплътеник е собственият ти ум, същият ум, с който от тъмно до тъмно мислиш за какви ли не идиотщини.

— Значи все пак свръхплътеникът съм аз?

— Не си.

— Но нали това е моят ум. В какво е проблемът тогава?

— В това, че твоят ум всъщност не е твой.

— А чий?

— Изобщо не може да се каже, че е нечий. Или че е еди-какъв си и се намира еди-къде си. Всичките тези понятия възникват в самия него, тоест той предшества всичко, без изключение. Разбираш ли? Каквото и да си мислиш и да си представяш, всичко го прави той.

— Имаш предвид мозъка ли?

— Не. Мозъкът е едно от понятията в ума.

— Но нали ума го има, защото го има мозъка — каза той колебливо.

— Ох, колко са те объркали тия мръсници — въздъхнах. — Хората изобщо не знаят какво е това умът, вместо това изучават ту мозъка, ту психиката, ту любовните писма на Фройд до Айнщайн. Учените пък съвсем сериозно си мислят, че умът се поражда, защото в мозъка протичат химични и електрически процеси. Тъпанари с главно „Т“! Това е все едно да смяташ, че телевизорът е причината за филма, който дават по него. Или причината за съществуването на човека.

— Икономистите мислят точно така.

— Да, прав си. И нека си мислят точно така. Да си генерират електрически импулси, да крадат кредитни траншове, да заявяват официални протести, да мерят амплитуди и скорости, да вдигат минетите на n-та степен и после да си определят рейтинга. За щастие на този свят той е населен не само с тъпанари, но и с нас, лисиците. Ние знаем тайната. Сега ти също я знаеш. Е, почти я знаеш.

— Да бе — каза той. — И кой освен лисиците я знае?

— Могат да я знаят само избраните.

— Не те ли е страх да ми я разкриваш?

— Не.

— Защо? Защото и аз съм избран ли?

— Защото тази тайна може да я знае само умът. А умът няма от кого и какво да я крие. Той е един.

— Един?

— Да — казах. — Един във всичко и всичко от един.

— Кои са тогава тези избрани?

— Избраните са онези, които разбират, че всеки червей, пеперудка и дори тревичка край пътя са също такива избрани. Просто временно не го знаят и трябва много да внимаваш, та да не би случайно да обидиш някой от тях.

— Така и не разбрах какво е умът — каза той.

— Това не го разбира никой. Макар че, от друга страна, всички го знаят. Защото тъкмо умът чува сега думите ми.

— Аха — каза той. — Ясно… Пак не докрай, разбира се, но доколкото разбирам, там край няма…

— Именно — казах. — Де винаги да беше толкова схватлив.

— Добре, да допуснем, че изяснихме нещата със свръхплътеника. А какво е Дъгоцветният поток?

— Просто светът около нас — казах. — Нали виждаш цветовете? Синьо, зелено, червено. Те се появяват и изчезват в ума ти. Точно това е Дъгоцветният поток. Всеки от нас е свръхплътеник в Дъгоцветния поток.

— Тоест вече сме влезли в Дъгоцветния поток?

— И да, и не. От една страна, свръхплътеникът още от самото начало е в Дъгоцветния поток. От друга, той никога не може да влезе в него, защото Дъгоцветният поток е просто илюзия. Но противоречието е само привидно, понеже ти и светът сте едно и също.

— Аха — каза той. — Интересно. Давай нататък.

— Свръхплътеникът е небесно същество. Небесното същество никога не губи връзката си с небето.

— Какво означава това?

— В този свят няма нищо освен прах. Но небесното същество помни за светлината, която прави прахта видима. А безопашатата маймуна просто хвърля прах в очите си и в очите на другите. Затова когато небесното същество умира, то става светлина. А когато умира безопашата маймуна, тя става прах.