Майкъл Периш: Змията в рая

Най-после стигнаха до края на тунела, излязоха на ярката слънчева светлина. Картината, която се откри пред тях, накара всички да занемеят.

Песнопенията на поклонниците рязко секнаха. Аруула замърмори някаква молитва, а Мат почувства как във всеки следващ миг всичките му съмнения и подозрения се разтварят в нищото.

Етера.

Всъщност, бяха я намерили.

Непосредствено пред тях се простираше широка улица, обградена от зелени дървета. От двете й страни се издигаха великолепни сгради — разкошни барокови постройки, както и дворци от стъкло, построени през късния XX век, чиито фасади блестяха на слънцето.

Удивлението на поклонниците беше почти безгранично.

Фасадите на всички къщи бяха празнично украсени с гирлянди и бяло-сини знамена, които се развяваха на прохладния пролетен въздух. Вятърът носеше стотици благоухания, смес от аромата на цветя и етерични масла, която действаше като балсам върху дробовете на поклонниците.

В средата на широката улица, непосредствено пред поклонниците се издигаше прекрасна сграда, в която имаше две статуи. Всяка от бронзовите фигури беше украсена с цветя и пъстри кърпи, на стъпалата на сводестата зала бяха оставени жертвени дарове.

На поставените пред статуите плочи Мат откри имената на двете главни божества на европейските народи: Вудан и Оргуудоо.

Беше принуден да се ухили. Беше доста сигурен, че когато са строили халето, не са имали предвид тези двамата, защото преди половин хилядолетие Мат беше тук и разгледа сводестото хале и статуите…

Слисан и същевременно впечатлен, той се огледа. Нямаше съмнение: Това беше Мюнхен, точно такъв, какъвто го помнеше. Всичко беше вярно: къщите, улиците, сградите. Всичко беше като някога, та ако ли не и малко по-съвършено и безупречно. Никъде не се мяркаше мръсотия или смет, не се движеха автомобили. Вместо това навсякъде се виждаха хора в пъстри дрехи, които подскачаха наоколо необуздано весело, танцуваха и пееха по улиците и славеха Вудан.

На всички ъгли имаше в изобилие неща за ядене и пиене, но никой, изглежда, не плащаше за това. Мат видя бликащ извор, с чиято бистра вода хората се освежаваха. Водеха живот в лукс и безгрижие. Никъде не се виждаха оръжия, никъде страх по лицата. Очевидно Етера беше някакъв друг свят. Истински рай. Но как е възможно това?

Как беше възможно всред всичката разруха и упадък да се запази този оазис на цивилизацията и благоденствието?

— Не питайте, братя — каза Лакан, сякаш отгатнал мислите на Мат. — Приемете прибежището на Вудан такова, каквото е подарък за нас смъртните, които сме избрани да живеем на това свято място.

Поклонниците изръкопляскаха ентусиазирано, а Аруула хвърли към Мат тържествуващ поглед.

— Какво ще кажеш сега? — попита го.

— Аз… нямам думи — промълви той. — Това е невероятно.

— Вярвайте, братя и сестри — прозвуча внезапно някакъв непознат глас, — защото това е единственият начин да се разбере всичко тук. Вярвайте с всичката сила на душата си — Вудан ще ви възнагради.

Поклонниците се обърнаха и видяха мъж в дебело расо, който се беше приближил незабелязано до тях. Непознатият хвана качулката на тогата си и я дръпна назад. Показа се кръглото лице на млад мъж. Излъчваше доброжелателство и учтивост, а косата му беше с тонзура, която му придаваше прилика със средновековен монах.

— Добър ден — поздрави той с усмивка и нисък поклон. Името ми е Маатин.

— Аз съм Лакан от камбоо дан — представи се водачът на поклонниците. — Това са моите ученици. Последвахме зова на Вудан, който той ми предаде на сън. Вървяхме дълго, но никога не губехме вярата си и ето ни тук.

— Слава на Вудан — извика монахът. — Той призовава своите при себе си. Ние, неговите предани слуги, величаем мъдростта и решението му. От мое име и от името на моите братя, които управляваме светия град Етера, ви приветствам с добре дошли.

— Благодаря ви — отвърна Лакан и всред поклонниците отново избухнаха френетични възгласи. Сега знаеха със сигурност — бяха намерили Етера, рая, който им бе обещан в древните писания, прамястото на новото човечество.

— Този град ви принадлежи — продължи Маатин. — Вудан ви е избрал. Можете да правите каквото пожелаете. Отсега нататък сте деца в неговите градини, няма нужда да се грижите за нищо. Трябва да ви спомена само едно условие.

— Кажи го — настоя Лакан. — Никое усилие няма да е прекалено голямо за нас.

— Оръжията ви — рече монахът и посочи огромния меч, който Аруула носеше на гърба си. — Тук няма да са ви нужни. Това е място на мира и щастието. Желанието на Вудан е да оставите оръжията и да станете деца на мира.