Артуро Перес-Реверте - Севилското причастие

Чакаше почти два часа. След като напуснаха „Хубавица“, Гавира размени няколко думи с Макарена и протегна ръка на Кварт, който я стисна мълчаливо. „Не сме врагове, отче“. Каза го, без да се усмихва, като го гледаше право в очите, после се обърна и тръгна към стъпалата, които се изкачваха към Аренал. Кварт не можеше да каже дали Гавира има предвид отец Феро или Макарена. Но жестът не струваше на банкера нищо. След като беше намалил отговорността си за отвличането с намесата си в последния момент; уверен, че нито Макарена, нито Кварт ще му създадат проблеми, той се тревожеше само за помощника си и парите за заложника. Бе достатъчно почтен, за да не тържествува заради силните позиции, които имаше вече по отношение на „Богородица със сълзите“. След признанието на отец Феро, вицепрезидентът на „Картухано“ несъмнено беше победителят тази нощ. Беше трудно да си представиш как някой би могъл да му попречи.

Макарена сякаш вървеше на границата на някакъв кошмар. На палубата на „Хубавица“ Кварт видя раменете й да треперят, докато гледаше как мечтата й умира. Тя не каза нищо повече. Заведоха отец Феро до полицейския участък, а после Кварт я изпрати до вкъщи с такси. Остави я да седи в двора до фонтана, потънала в мрак. Когато тихичко й каза „довиждане“, той видя, че тя гледа нагоре към Гълъбарника. Четириъгълникът черно небе над Каса дел Постиго приличаше на фон, изпъстрен с много пламтящи точици.

Кварт чу да се отваря врата, а после гласове и стъпки в другия край на белия коридор. Но никой не се появи и след миг отново настъпи тишина. Той се изправи и закрачи напред-назад. Застана до стъклената врата и се опита да се усмихне приятелски. Усмихна се на полицая отвън, който патрулираше облечен в бронирана жилетка, с автомат през рамо. Управлението беше в новата част на града. На кръстовищата, празни по това време на нощта, светофарите бавно се сменяха от червено на зелено.

Опита се да не мисли. Или по-скоро да мисли само за техническите аспекти на случая. Новото юридическо положение на отец Феро, докладите, които трябваше да изпрати до Рим още на сутринта… Опита се да не позволява емоциите му да вземат връх. Но старите му призраци се присъединиха към редиците на по-новите и този път почувства как се блъскат под самата му кожа.

Дълго време той наблюдава отражението си в тъмното стъкло на вратата. Добрият войник, посивял и нуждаещ се от бръснене. Бялата якичка, която вече не можеше да го защити. Беше изминал дълъг път, само за да се намери отново на вълнолома, заливан от вълните и пяната да се стича по студената ръка, за която се държи момчето.

В коридора се отвори врата и когато Кварт се обърна, видя Симеон Навахо да идва към него. Червената му риза ярко се открояваше в белия стерилен коридор. Кварт отиде да го пресрещне. Заместник-началникът сушеше ръцете си с хартиена кърпичка. Току-що беше излязъл от банята и влажната му коса беше опъната назад в конска опашка. Под очите му имаше торбички, а очилата се бяха смъкнали на носа му.

— Готово — каза той и хвърли кърпичката в кошчето. — Току-що подписа показанията си.

— Твърди, че е убил Бонафе?

— Да. — Навахо сви рамене извинително. Случват се и такива неща, казваше този жест. Никой от нас не е виновен. — Питахме го и за другите два инцидента, просто формално, но той нито отрече, нито потвърди за тях. Неприятно е, защото те бяха приключени, а сега ще трябва да подновим разследването.

Той отиде до вратата и се загледа в светлините на пустата улица с ръце в джобовете.

— Да ви кажа истината — каза той — колегата ви не е много общителен. През цялото време отговаря само с „да“ и „не“ или мълчи, както го посъветва адвокатът.

— Това ли е всичко?

— Да. Дори не му трепна окото, когато го изправихме пред госпожица… ъъ… сестра Марсала.

Кварт погледна към вратата.

— Тя още ли е тук? — попита той.

— Да. Подписва последните формуляри с адвоката, който повикахте. Скоро ще може да се прибере.

— Тя подкрепя ли признанието на дон Приамо?

Навахо направи гримаса.

— Точно обратното. Не му вярва. Казва, че свещеникът е неспособен да убие когото и да било.

— А той какво казва?

— Нищо. Само я гледа и мълчи.

Вратата в края на коридора отново се отвори и излезе адвокатът Арсе. Беше спокоен на вид човек в тъмен костюм, със златната значка на Адвокатската Асоциация на ревера. От години се занимаваше с юридическите дела на Църквата и беше известен с умението си да се справя с необичайни ситуации като тази. Хонорарът му беше баснословен.