Артуро Перес-Реверте - Севилското причастие

— Не можете да ми помогнете — каза той. — Никой не може. Не ми трябват алибита или доказателства, защото когато заключих вратата на вестиария, онзи човек лежеше мъртъв в изповедалнята.

Кварт затвори очи. Това не оставяше никакъв изход.

— Откъде сте сигурен? — попита той, страхувайки се от отговора, който предполагаше, че ще получи.

— Защото аз го убих.

Макарена рязко се извърна и извика. Гавира запали друга цигара. Отец Феро се изправи и непохватно започна да закопчава отново расото си.

— По-добре е да ме предадете на полицията веднага — каза той на Кварт.

Луната се плъзгаше по Гуадалкивир, за да се слее с отражението на Златната кула в далечината. Седнал на брега, с крака провиснали над водата, дон Ибраим притискаше носна кърпичка до кървящия си нос. Ризата му се беше разпасала и разкриваше тлъстия му корем, покрит с петна от кафе и масло от лодката. До него, сякаш реферът беше преброил до десет и нищо вече нямаше значение, Ел Потро лежеше по корем и също се взираше в черните, тихи води, потънал в мечтата си за корида и следобедна слава, за аплодисменти под светлините на боксовия ринг. Приличаше на уморена хрътка, която вярно чака до господаря си.

В подножието на стъпалата, които водеха към реката, Ла Ниня топеше подгъва на роклята си във водата, търкаше челото си и тихичко си припяваше с дрезгав глас, ухаещ на мансаниля и поражение. А светлините на Триана примигваха от далечния бряг, докато бризът от Санлукар, от морето и — както се говореше — от Америка, накъдряше повърхността на реката и охлаждаше тримата приятели.

Дон Ибраим сложи ръка на сърцето си и отново я отпусна. Беше оставил часовника на дон Ернесто Хемингуей, запалката на Гарсия Маркес, шапката и пурите си на „Хубавица“. Заедно с последните късчета от достойнството си и обещаните четири и половина милиона, които щяха да използват, за да построят заведение за Ла Ниня. В живота му имаше много неуспешни предприятия, но нито едно толкова катастрофално.

Той въздъхна дъбоко и се изправи, като се подпираше на рамото на Ел Потро. Ла Ниня се качи по стълбите откъм реката, хванала грациозно мокрите си поли. Лъжливият адвокат погледна с обич разрешения масур, отпуснатия кок, размазания туш и устните й, останали без червило. Ел Потро също се изправи и той вдъхна мириса на честната му мъжка пот. И тогава, невидима в тъмнината, една огромна кръгла сълза се стече по бузата на дон Ибраим.

Поне и тримата бяха живи и здрави. А това беше Севиля. В неделя Коро Ромеро щеше да се бори на Ла Маестранса. Триана, цялата озарена, се простираше през реката като убежище, охранявано от невъзмутимата бронзова фигура на Хуан Белмонте. Имаше и единадесет бара, разположени на площ от триста метра на площад „Алтосано“. Някъде нетърпеливо звънна китара, очакваща глас, който да запее с нея. В крайна сметка нищо нямаше чак толкова голямо значение. Някой ден дон Ибраим, Ел Потро, Ла Ниня, испанският крал и римският папа щяха да умрат. Но Севиля щеше да остане, ухаеща както винаги на горчиви портокали и жасмин през пролетта. Загледана в отражението на града в реката, донесла и отнесла толкова много неща, добри и лоши; толкова много мечти и живот, Ла Ниня запя:

Сякаш песента й беше сигнал, тримата приятели тръгнаха един до друг, без да се обръщат назад. Мълчаливата луна ги следваше по водите на реката, докато изчезнаха в сенките и остана само слабо ехо от последната песен на Ла Ниня Пунялес.

Дежурният полицай любопитно се взираше през стъклената преграда в черния костюм и бялата якичка на Лоренцо Кварт. След миг той напусна поста си пред четирите монитора, които показваха вътрешността на полицейското управление и донесе на свещеника чаша чай. Кварт му благодари и го загледа как се връща обратно, с белезници на колана и два пълнителя за патрони до пистолета в кобура. Стъпките на полицая се сляха със звука от затваряне на врата в пустия коридор. Беше студен, бял, стерилен в неоновата светлина, с мраморен под. Часът беше три сутринта, според дигиталния часовник на стената.