Артуро Перес-Реверте - Севилското причастие

Призраците, които бяха тормозили Кварт през последните няклко часа, постепенно изчезнаха. Нощта, лодката в мрака, предстоящият сблъсък, всичко това го изпълваше с детински приятно чувство на очакване. Отново беше на познат терен. Дори откри неочаквано у Панчо Гавира другар по оръжие и неприязънта му към него намаля. Нямаше съмнение, че на другия ден тя ще се поднови, но поне тази вечер рицарят-тамплиер имаше съюзник. Кварт оценяваше факта, че Гавира беше дошъл пеша и сам, и се готвеше да се качи на борда на „Хубавицата“ без излишни думи.

— Да вървим — каза Макарена нетърпеливо. В този миг двамата мъже изобщо не я интересуваха. Единствената й грижа беше лодката.

Гавира погледна Кварт и белите му зъби пробляснаха в мрака.

— След вас, отче — каза той.

Те напредваха предпазливо, за да не вдигат шум. Лодката беше привързана за кея с две въжета — едно от носа и едно от кърмата. Като преминаха безшумно по подвижното мостче, те се озоваха на палубата, затрупана с купчини въжета, стари спасителни пояси, гуми, маси и столове. Кварт премести портфейла си в джоба на панталона, свали сакото си и го остави сгънато на един от столовете. Гавира мълчаливо последва примера му.

Прекосиха горната палуба. За момент им се стори, че долавят движение под краката си и кеят леко се освети, сякаш някой беше отворил илюминатор и гледаше навън. Кварт затаи дъх и тихо пристъпи напред. Кръвта бучеше в ушите му и той се опита да се успокои, за да чува всичко, което става край него. Сигна до мостика, където румпелът и инструментите бяха покрити с платнища. Облегнат на стената, той се ослуша. Мястото изглеждаше мръсно и изоставено. Макарена и Панчо напрегнати стояха до него. Банкерът въпросително погледна Кварт. Макарена се намръщи. Изглеждаше така, сякаш цял живот е нападала лодки посред нощ. Иззад вратата се чуваше приглушен звук от радио.

— Ако има проблеми — всеки от нас ще се заеме с един от мъжете — прошепна Кварт. — Макарена може да се погрижи за отец Феро.

— Ами жената? — попита Гавира.

— Не знам. Ще видим дали ще направи нещо и тогава ще действаме.

Те обсъдиха ситуацията шепнешком. Банкерът каза, чел ще говори от името на Перехил и ще се опита да реши нещата по мирен начин. Бързо претеглиха положителните и отрицателните черти на този подход. Проблемът, разбира се, беше, че похитителите очакваха пари, а Гавира носеше само кредитните си карти. Като съжаляваше още веднъж, че не са се обадили на полицията, Кварт обмисляше стратегията. Ако опитаха приятелския подход, щеше да има много приказки. Едно нападение изисква бързина, изненада, насилие. Идеята беше да не дават на противниците си възможност да мислят, да ги изненадат. А ако станеше най-лошото, той се надяваше, че Бог — или който беше дежурен тази нощ — ще се погрижи да няма жертви.

— Да влизаме.

Това е лудост, помисли си той. После взе тежка метална пръчка, пое си дълбоко дъх и отвори вратата. Чудеше се дали не трябваше и да се прекръсти.

Дон Ибраим разля кафе по панталоните си. Високият свещеник се беше появил на вратата по риза и с неприятна на вид метална пръчка в ръката. Дон Ибраим с мъка се изправи на крака и видя още един мъж зад свещеника, мургав и красив, и разпозна банкера Гавира. После се появи и младата херцогиня.

— Моля ви, успокойте се — каза високият свещеник. — Дойдохме да поговорим.

Все още по потник, с блестяща от потта татуировка на Испанския Легион на рамото му, Ел Потро Мантелет се изправи на койката си и стъпи с боси крака на пода. Той погледна към дон Ибраим сякаш питаше дали тази среща е уговорена или не.

— Изпраща ни Перехил — съобщи Гавира. — Всичко е наред.

Ако всичко беше наред, помисли си дон Ибраим, те нямаше да са тук, Перехил щеше да сложи четири и половина милиона на масата, а високият свещеник нямаше да държи металния прът. Нещо се беше объркало. Той погледна над рамената на тримата новодошли, очаквайки полицията да се появи всеки момент.

— Трябва да поговорим.

Това, което трябваше да направят дон Ибраим, Ла Ниня и Ел Потро, беше да изчезнат моментално оттук. Но Ла Ниня беше оттатък със стария свещеник, а бягството нямаше да бъде толкова лесно, защото трима души блокираха изхода. По дяволите късмета ми, помисли си той. По дяволите всички Перехиловци и свещеници на света. Знаеше, че да се замесиш с хора в расо носи нещастие — това беше ясно от самото начало.

— Има някакво недоразумение — каза дон Ибраим, за да спечели време.