Артуро Перес-Реверте - Севилското причастие

— Вие сте единственият духовник, който се появи. Архиепископът се обади следобеда, само за да си измие ръцете от цялата работа. — Полицаят се намръщи. — И за да ни помоли да не даваме информация на журналистите. — Той хвърли празната бутилка от бира в коша, прозя се театрално и погледна часовника си — намек, че иска да се прибира.

Кварт поиска да види енорийския свещеник. След минутен размисъл Навахо каза, че не вижда причина това да не стане, ако отец Феро е съгласен. После отиде да го уреди, като остави на масата фалшивата перла в малкото пликче.

Кварт се взираше в перлата и си я представяше в джоба на Бонафе. Беше голяма и част от гланца й беше остърган там, където е била вградена в статуята. За убиеца, който и да е бил той — отец Феро, самата църква ли някой от хората, свързани с нея — веднъж извадена от мястото си, перлата се беше превърнала в смъртоносен предмет. Бонафе неразумно се беше стремил към една тайна, която излизаше от сферата на полицейското следствие. Не осквернявай дома на Отца ми. Не заплашвай онези, които търсят там убежище. Традиционният морал не предлагаше критерии за преценка на тези събития. Човек трябваше да го надскочи, да премине границата, за да достигне до негостоприемните пътеки, по които дребният, суров енорийски свещеник беше вървял с години, понесъл на уморените си плещи тежестта на безмилостното небе. За да осигури мир, подслон и състрадание, да опрощава греховете и дори — както през тази нощ — да поеме вината за тях.

В края на краищата загадката не беше толкова трудна. Кварт тъжно се усмихна, загледан във фалшивата перла от „Богородица със сълзите“. Нещата идваха на местата си: перлата, църквата, самият град, тази точно определена точка във времето и пространството.

— Когато пожелаете, отче — обяви Навахо, надничайки през вратата.

Нямаше значение кой беше бутнал Онорато Бонафе от скелето. Кварт се протегна и докосна найлоновото пликче с перлата. Докато гледаше фалшивата сълза на Богородица, войникът, изгубен на хълмовете из Хатин, разпозна дрезгавия глас и стоманеното дрънчене на бронята щ своя събрат, който водеше своята лична война в същия ъгъл на шахматната дъска. Човекът нямаше приятели, за да му осигурят героично погребение в крипта между спящите статуи на рицари в брони, с лъв в краката. Слънцето беше високо в небето и в подножието на хълма лежаха трупове на мъже и коне, оставени на милостта на чакалите и лешоядите. Потен под ризницата, умореният воин се изправи, вдигна меча си и последва Симеон Навахо по дългия бял коридор. В една малка стая с пазач пред вратата отец Феро седеше на стола в сиви панталони и бяла риза, без расо. Не му бяха сложили белезници, но той изглеждаше много дребен и беззащитен. Зачервените му очи гледаха невъзмутимо, когато Кварт влезе. Под смаяните погледи на пазача и заместник-началника, който стоеше на вратата, Кварт отиде и коленичи пред стария свещеник.

— Прости ми, отче, защото съгреших.

За миг отец Феро изумено се втренчи в коленичилия пред него мъж. После бавно вдигна ръка и направи кръстния знак над главата на Кварт. Влажните му очи блестяха, а брадичката и устните трепереха, докато беззвучно произнасяше древната фраза, която даряваше утешение и надежда. И когато я чуха, всички призраци и мъртви другари на рицаря-тамплиер най-после се усмихнаха облекчени.

Той прекоси пустия площад и тръгна по улицата към моста Сан Телмо в пълната тишина и самота на зората. Видя свободно такси, но не спря; имаше нужда да повърви. Когато прибижи до Гуадалкивир, въздухът сякаш стана по-влажен и за първи път от пристигането си в Севиля, почувства студ. Вдигна яката на сакото си. До моста, неосветена в този час, кулата „Алмохад“ се губеше в тъмнината.

Докато преминаваше край тухлено-керамичната фасада на хотел „Алфонсо XIII“, той видя, че фонтанът на „Пуерта де Херес“ не работи. Тръгна покрай стената на Алкасари. Близо до еврейския квартал вдъхна аромата на портокалови дървета и влажна земя, после сви по тесните улички на Санта Крус, а шумът от стъпките му го изпреварваше. Не знаеше колко дълго е вървял, но чувстваше, че е изминал голямо разстояние извън времето, като в сън. Изведнъж се оказа в центъра на малък площад с къщи, боядисани в червеникава охра и бяло; площад с перила, саксии с мушкато и пейки покрити с плочи, на които бяха изрисувани сцени от „Дон Кихот“. А в единия му край, обградена от скеле, с полуразрушена камбанария и покровителствана от безглава Дева, от триста години се издигаше църквата „Богородица със сълзите“, пълна със спомени за хора, които бяха намерили убежище в нея.