Артуро Перес-Реверте - Севилското причастие

Той седна на една пейка и дълго време гледа църквата. Наблизо удариха камбани, гълъбите излетяха и отново кацнаха по стрехите. Луната беше изчезнала, но звездите все още се виждаха на небето, трепкащи неприветливо. На зазоряване стана студено и мускулите и гърба започнаха да го болят. Вече спокоен, той наблюдаваше как светлината на изток се усилва. Розовият блясък избутваше нощта към другия край на града. Ясните очертания на камбанарията, покрива и стрехите около площада — всички свидетелстваха за пристигането на деня. Петлите кукуригаха, защото Севиля е град, където петлите все още кукуригат призори и Кварт стана, сякаш се събуждаше от дълъг сън.

На входа извади ключа и го завъртя в ключалката. Вратата изскърца, когато я отвори. През прозорците се процеждаше достатъчно светлина, за да вижда пътя си между пейките към олтара, който още беше в сянка. Пред него гореше свещ. Той застана в средата на църквата и погледна към изповедалнята с отворена врата, към скелето до стените, към изтърканите плочки и черния отвор на криптата, където лежаха останките на Карлота Брунер. Коленичи пред една от пейките и изчака, докато денят настъпи окончателно. Не се помоли — не знаеше на кого да се моли, — а обичайните ритуали не му се виждаха подходящи. Затова той просто чакаше с опразнено съзнание, успокоен от тихата увереност на старите стени. В засилващата се светлина различаваше брадат пророк, ангелски криле, облак или неясна фигура върху почернелия от дим таван.

Слънцето най-после се появи и премина през прозореца с оловните очертания на Христос. Олтарът, издигнат в чест на Бога, блесна с бароковата си позлата и светли колони. Светата Дева смачка главата на змията с крак и това, помисли си Кварт, беше единственото, което имаше значение. Той би камбаната. После седна на пода под въжето и изчака половин час, после повтори. Имаше още четвърт час до литургията в осем.

Той запали лампата и шест свещи — по две от всяка страна на олтара. Нареди книгите и стъклениците, после отиде в ризницата и изми лицето и ръцете си. Отвори шкафа и чекмеджетата, извади църковната утвар и избра подходящите одежди. Когато всичко беше готово, ги сложи по ред и начин, който никой духовник, обучаван в семинария, не може да забрави. Започна с наметалото, ивица бяло платно, все още носена от заклетите традиционалисти и старите свещеници като отец Феро. Следвайки ритуала, целуна разпятието в центъра му, преди да го наметне на раменете си и да завърже панделките на гърба. Имаше три стихара — двата му бяха малки, затова избра третия, вероятно онзи, който беше използвал отец Лобато. После взе стария копринен филон с потъмняла златиста бродерия и го нахлузи през главата си. Щом се облече, застана неподвижен, загледан в овехтялото старо разпятие между двата тежки свещника. Въпреки че не беше спал, се чувстваше в ясно съзнание и спокоен, както когато седна на пейката на площада. Следването на ритуала, изпълняван по същия начин от други свещеници в продължение на почти две хиляди години, намаляваше чувсвото му за самота. Нямаше значение, че храмът е повреден, че камбанарията е обградена със скеле, че картините на тавана са избелели. Или тази на стената, където Мария беше склонила глава пред един ангел — изпъстрена с пукнатини, петна и с потъмнял лак. Или че на края на телескопа на отец Феро, отдалечени на милиони светлинни години, студените звезди се подиграваха със всичко това.

Може би Хайнрих Хайне беше прав и Вселената беше само сън на пиян Бог, заспал на някоя звезда. Но тази тайна беше пазена добре. Отец Феро беше готов да отиде в затвора заради нея и нито Кварт, нито някой друг имаше право да я разкрие на добрите хора, които сега чакаха в църквата. Най-различни звуци — кашлица, стъпки, скърцане на пейка, докато някой коленичи — достигнаха до него през вратата на ризницата, до изповедалнята, където Онорато Бонафе беше умрял, защото беше докоснал воала на Танит (Богиня, почитана в Картаген, еквивалент на Астарта, финикийската богиня на любовта и смъртта. — (Б. р.)).

Погледна часовника си. Време беше.

Два дни след като се върна в Рим и представи доклада си за „Богородица със сълзите“, Кварт беше посетен в апартамента си на Виа дел Бабуино от монсиньор Паоло Спада. Навън валеше, точно както три седмици по-рано, когато Кварт заминаваше за Севиля. Когато се позвъни, той стоеше на отворения прозорец към терасата и гледаше как дъждът пада по покривите, боядисаните в охра стени на къщите, зеленикавите плочи на паважа и стъпалата на Пиаца ди Спаня.