Артуро Перес-Реверте - Севилското причастие

— Не съм си представяла, че ще ви видя там — каза Макарена.

Понякога, както през нощта, когато се бяха разхождали из Санта Крус, стъпките им ги сближаваха и всеки път Кварт изпитваше остро физическо чувство за загуба. Сега вървяха мълчаливо, сякаш си бяха казали всичко. За да продължат да разговарят, имаха нужда от думи, които нито един от тях не искаше да произнесе. Светлината на уличните лампи хвърляше сенките им върху Арабската стена и те спряха до нея лице в лице. Кварт се взря в тъмните й очи, в огърлицата от слонова кост върху загорялата й кожа. Не изпитваше горчивина към нея. Знаеше, че го беше използвала — беше добро оръжие, а Макарена вярваше, че защитава справедлива кауза — и той беше й позволил да го използва. Мислите му започнаха да се подреждат. Скоро щеше да остане само празнотата от загубата, надлежно обуздавана от гордостта и самодисциплината му. Но нито жената, нито Севиля щяха някога да изчезнат от паметта му.

Той потърси някакво изречение, поне дума, преди Макарена да изчезне завинаги от живота му. Нещо, което тя да запомни, което да не е в дисонанс със старинните стени, железните улични лампи, осветената кула в далечината и небето, където блестяха студените звезди на отец Феро. Но откриваше само празнота. Дълго натрупвана, убийствена умора, която можеше да се изрази само с поглед или усмивка. Затова той се усмихна в тъмнината. Сега тя го гледаше в очите, сякаш на устните й беше замръзнала дума, която не може да изговори. Кварт се обърна и си тръгна, чувствайки погледа й върху себе си. Помисли си глупаво, че ако в този момент тя би извикала „Обичам те“, щеше да разкъса свещническата си якичка, да се върне и да я прегърне като офицер от старите черно бели филми, който захвърля кариерата си заради една фатална жена или като онези нещастни глупаци Самсон и Олоферн (Според Стария завет Самсон става жертва на любовта си към коварната Далила; еврейката Юдит отрязва главата на влюбения в нея вражески пълководец Олоферн и така спасява народа си. — (Б. р.)). Мисълта го развесели. Той знаеше и винаги беше знаел, че Макарена Брунер никога вече няма да каже тези думи на някой мъж.

— Чакайте! — каза тя внезапно. — Искам да ви покажа нещо.

Кварт спря. Това не бяха вълшебните думи, но му бяха достатъчни, за да се обърне. Тя все още стоеше там, където я беше оставил, и сянката й падаше върху стената. Отхвърли назад глава и разтърси косата си с отбранително движение, насочено по-скоро към самата нея, отколкото към него.

— Заслужихте си го — каза тя с усмивка.

Каса дел Постиго беше тиха. Английският часовник в галерията удари дванадесет, когато прекосяваха двора с фонтана между мушкатото и папратите. Всички светлини бяха угасени и в лунната светлина сенките им се плъзгаха по мозайката, която блестеше от влага след скорошното поливане на цветята. В градината щурците свиреха в подножието на тъмната кула, която приютяваше Гълъбарника.

Макарена поведе Кварт по галерията през малка всекидневна и после по дървени стъпала с железен парапет. Стигнаха до остъклената галерия на горния етаж, заобикаляща вътрешния двор и продължиха до затворената врата в края й. Преди да отвори вратата, Макарена спря и прошепна на Кварт.

— Никой не трябва да знае това.

Тя сложи пръст на устните си и отвори вратата. Посрещнаха ги звуците на „Вълшебната флейта“. Първата стая, неосветена, беше пълна с мебели, покрити с калъфи. Лунната светлина се процеждаше през прозореца. Музиката идваше от друга стая. Там, през отворената стъклена врата, се виждаше осветено от лампа писалище, покрито с компютърно оборудване: два големи монитора „Сони“, лазерен принтер, модем. С поглед, вперен в екрана, по който проблясваха икони и букви, с ветрилото от Ромеро де Торес и две празни бутилки от кока-кола върху купчина списания „Wired“, погълната от пътуването, което всяка нощ я отвеждаше далеч от къщата, Севиля, себе си и миналото, Висперас мълчаливо бродеше из необятното киберпространство.

Тя дори не изглеждаше изненадана, че са там. Пишеше внимателно, а очите й бяха впити в един от мониторите. Кварт забеляза, че прави всичко много предпазлво, сякаш се боеше да не натисне погрешен клавиш и да провали нещо важно. Погледна към екрана: цифрите и знаците нищо не значеха за него, но хакерът явно се оправяше с лекота. Носеше тъмна копринена роба, чехли и около шията си — прекрасната перлена огърлица. Кварт поклати глава. Внезапно всички знаци на екрана се смениха от нови и очите на Крус Брунер, херцогиня Ел Нуево Естремо светнаха.