Велимир Петров - 33 години таму назад

Пусти мои уста, как не млъкнаха, то си ми е логично. Отдавам го на възбудата от факта, че барабар Петко с мъжете, съм хукнал по посолства и коктейли; както и от ухажването на любителите-смехурковци. Където и да мръднех под струите на климатиците, дежурна тумба жадни за пресен виц, като облак виненки кръжаха около ми. Бях камъче, хвърлено в блатото на ежедневието им.

Драги Читателю, всички сте били по посолства, коктейли и прочие дипломации, знаете ги как стават тия работи; да не ви досаждам със скучни подробности, едно и също е навсякъде, пълна досада. Ще спомена само, че по някое време, чужденците от Дипломатическия корпус изтеглиха контингента си и парадните врати хлопнаха. Господин-другарят посланик плясна с ръце, събра ни и направи разбор на занятието. Каза, че няма външни хора, останахме само наши си, вика, комунисти и от съветското посолство. Има ли въпроси. Плахо, като ученичка, вдигнах два пръста, много се извинявам, казвам, ама аз съм безпартиен, как да постъпя. Смути се човекът, така ли… ама как може… добре поне, че не пратиха някой рошав, по дънки, с брада… а и изложбата мина добре; за други път… и размаха пръст, ей така: мах-мах-размах… Така и не ми стана ясно — какво за другия път, ако има такъв. Разрешиха ми да остана, нямало нещо, дето… и това не разбрах.

Да не пропусна да се похваля — най-ревностен мой слушател беше Културното ни аташе, което се извисяваше поне с глава над всички, като уличен лампион, с формата на Неси от Локх Нес. Тази глава странно приличаше на средна по размер стипчава дюля и периодично менеше цвета си и размахваше пръст — мах, мах, размах, според хода на вицовете ми. Диапазонът и беше от жълто-зелено, през охрово, лила, мъртвешко тъмно-бяло, до мораво. Ту се потеше обилно, ту заскрежаваше. Не говореше, но мърдаше красноречиво устни в мимичен монолог. Истинско удоволствие изпитвах да я съзерцавам.

Другият ревностен слушател, беше съветското военно аташе, с когото ще привърша разказа си по здравословни причини. А именно — с почти успелият му опит да ме удуши. Може и да е било заговор, щото правеха, струваха, все до мене го настаняваха или мене до него. Как и защо се случи това ли! Ето фактите:

Съветското военно аташе беше в параден бял кител, с ордени, медали, почетни знаци, аксел-банти; така отрупан, че ако се наложи да получи още нещичко, не зная къде щяха да му го боцнат; да не говорим за кортика, златните галуни и всичко каквото се полага според Правилника за униформите, отличителните знаци и наградите в Съветската армия. Видно — не бяхме в една категория. Странно и поразително копие на маршал Будьони, макар и от различни родове войски; командвали са по различно време, различни военни части. Излъчването им беше еднакво — страховито! Мустаците — по на лакет встрани, навосъчени, носовете червено-морави. Ръст — метър и шейсе на метър и пейсе, според моя фатмак; поясокът — колкото екватора. Примлясваше с Праильня! , което зарази всички ни, под гореспоменатия филодендрон. В опасна близост до диафрагмата ми, при всеки взрив от смях от края на поредния виц, ме ръгаше с лакет — Праильня! Ордените припяваха — дзин-дзин ! Дюлята гримасничеше. Идилия. Част от вицовете опитвах да разказвам на руски, или на българосъветски, както ги афиширах; или така си въобразявах; бяха разбираеми, нямаше оплаквания. Гледах да са все творителен падеж, арудия действия , че окончават на ами — фасулска работа.

И фаталния момент: — Тавариш Художник, казва аташето, ну разкажи нещо весьолое за непобедимата Червена армия. Нещо за повод да пийнем за Победата!

Дюлята се вкамени докато асимилираше; люшна се, побледня и без малко да се търкулне. Ако имаше оркестър, би замлъкнал; само барабаните щяха да бият туш… като в цирка, а горе под купола аз правех незная колкоси салтоморталета, без предпазна мрежа. Привидя ми се Бай Дечко (Узунов), мъдро ухилен ми намига — нали си умен, измисли нещо дипломатично ако искаш да правиш изложби; такава е съдбата ни, придворна… а и дума дупка не прави!

Ами добре, казвам; слушайте:

Опашка за билети в Лондон, в Ковънтгардън. Някакъв супер концерт ли, представление ли, световни светила, казвам, огромен интерес. Опашката за билети — като тази пред мавзолея на Ленин. Идва редът на един руснак. (Малка пауза за натягане на драматургичното напрежение; дюлята прежълтява, позеленява; аташето проронва: Праильня!) Дошъл е редът, повтарям, на Нашия човек и започва да избира местата, с явен руски акцент; тия — не, щото са зад колона; тия — не, щото акустиката не е добра, тия не, щото… какво ще рече това, казвам; ще рече, че нашият човек е твърде културен, чест гост в тая прочута зала, знае особеностите и… Праильня! Опашката роптае, че я бавят; стоящият зад него англичанин, уж въздържана нация, се обръща съучаснически към всички и на всеуслушание казва високо: Предпочитам, десет англичани да са пред мене, отколкото един руснак! Нашият човек хладнокръвно, също се обръща към опашката и също високо съобщава: — Точно така мислеха и немските солдати през Втората световна война, джентълмени!